автор: gringo

Десета глава

Огромна зловеща жълта луна, изцъклена на мастиленото небе, заливаше с бледа светлина смълчаната песъчлива пустош на изоставената кариера и се отразяваше в черната неподвижна вода на малкото езерце с формата на бъбрек.
Само жабешкото крякане и далечният приглушен шум на минаващите по-нарядко в нощта по магистралата коли нарушаваха тишината. От време на време някоя риба припляскваше и воден плъх или нещо друго прошумяваше в крайбрежните тръстики и леко раздвижваше водата до брега.
С гръб към тъмния силует на разпъната малка палатка клечеше неподвижно човешка фигура пред три въдици, подпрени на стойки със закачени малки звънчета на влакното между последните две халки откъм върха на пръчките. От лявата и страна стоеше сгъваемо рибарско столче с брезентова седалка и пластмасова кофичка, на чието дъно бяха замрели неподвижно десетина рибки, а от дясната - безформена войнишка мешка.
Човекът се изправи и слабата лунна светлина огря бледото лице и ниската заоблена фигура на Иван, загърната в сивото шушляково яке. Той направи крачка по посока на мешката, наведе се, бръкна в нея, при което изкуствената материя на връхната дреха прошумя неприятно, и след кратко ровичкане измъкна за гърлото стъклено шише. Отвъртя капачката и го надигна. Пи продължително, после го остави на тревясалата земя до себе си, без да го затваря. Въздъхна дълбоко, разтъпка се малко, после седна на столчето. Нервите му бяха опънати до скъсване. „Май требеше да земем още едно шише с ракия!”- помисли той и кръглото му лице се разкриви в грозна гримаса. „Колко?... Висна вече четири часа, стана дванайсе, а тая луна така се е облещила - посе види, отколко през деньо.... Как да копам!.....”
Изправи се. Не го свърташе на едно място. Отново превъртя лентата назад и си припомни всеки един момент на кошмарното придвижване от гаража до мястото, където установи своя бивак. Без премеждия се бе добрал до гьола и бе разположил малкия си лагер в най-отдалечената западна част на езерото, където черният път свършваше, храстите бяха повече и на около трийсетина метра зад него се намираше песъчливата долчинка, в която бе решил, колкото се можеше по-надълбоко, да зарови съседа си… Четирите часа и половина му се сториха векове... „Ше чекам до два часо! Белким некой облак затули тая пущина, да и мамицата е…!” - изпсува Иван и ожесточено се изплю във водата. Седна пак на столчето и точно в този момент едно от звънчетата звънна. Иван скочи и застина над втората въдица. Лекият звън престана. Минута-две не се случи нищо. „Играе си само, хитрата му риба. Не е гладна. Затова.” - и таман се нагласи да седне, звънчето задрънча като пощуряло. „А бе до риба ли ми е сега! Как се е раздрънкало това чудо! Ше збере цело село!... А онова нещо е у багажнико!”- препускаха безпокойно мислите в главата му, докато в същото време бе грабнал пръта и след рязко засичане навиваше макарата - по-точно спининга „Мичел” - доста стар и известен като един от най- класните в соцерата (може би защото тогава нямаше толкова много и различни модели). На другите две пръчки макарите бяха стари, руски, още от преди трийсет и повече години, марка „Стабил”, каквито не се произвеждаха вече. Но Иван имаше сантимент към всичко руско и събираше всякакви руски вещи и предмети. Най-вече от Втората световна война. На една от стените в кухнята бе окачил портрет на Сталин, в чекмеджето на стария бюфет, превърнат в шкаф за инструменти и поставен в единия ъгъл на мазето, грижливо увити в парцали, другаруваха стар боен бинокъл и часовник „Мир”, а на пирон, забит в стената, висеше на каишка очукана каска от Втората световна война.
„Бая големо нещо се е закачило!” - Иван въртеше дръжката на макарата, тънкият връх на въдицата се огъваше, якото влакно режеше на зиг-заг полираната от лунната светлина черна лъщяща повърхност на малкото езеро, а овързаният със здрав сезал Драгомир кротко си лежеше в багажника на притихналата под старата върба кола.
Домъкнал почти до брега омаломощената от петминутната борба риба, Иван остави внимателно въдицата, пресегна се, измъкна кепчето от мешката и нагази внимателно във водата с гумените ботуши, стигащи почти до коленете му. С дясната си ръка го подложи с бавно, умело движение под укротилата се риба. Тя приплесна в последен отчаян опит да се освободи, но само след секунди бе изхвърлена на тревата, все още в кепчето, където замря неподвижно. От време на време епизодични гърчове, сякаш предизвикани от удар с ток, разтърсваха издълженото вретеновидно тяло на близо три килограмовата бяла риба, както установи надвесения над нея тежко дишащ нощен въдичар. За секунди, увлечен от борбата с рибата, бе забравил всичко на света - и куфарчета, и милиони, и трупове на заклани неволно съседи. Първичният ловен инстинкт, надмогнал вековните пластове цивилизованост, обсеби, завладя, подчини всяка клетка, всяка фибра на тялото му и го изпълни с диво задоволство, всяка частица на съществото му бурно ликуваше и всеобемаща пълнота сякаш го сля с безкрайния Космос.
Постепенно първичната стихия започна да се отдръпва като вечерен морски отлив и остави оголената грозота на съвременния цивилизован хомо сапиенс в конкретното реално въплъщение на един-единствен индивид - Иван, човекът, убил друг човек и твърдо решен да оцелее, да не допусне да влезе в затвора, да се пребори и със съвестта си, и с Бога.
Тъмнината започна да се е сгъстява. Голям черен облак с формата на змей, сякаш излязъл от древните предания, поглъщаше постепенно луната - златна ябълка, грееща в синьо черните коси на небето. Мракът стана непрогледен и само тук-там просветваше някоя звездица, успяла да надникне иззад стелещите се бавно парцаливи облаци. Иван потръпна от студа, промъкнал се под сивото шушляково яке, и с нежелание, бавно се изправи. Предстоеше да извърши нещо, срещу което се съпротивляваше цялото му същество. Отново бръкна във войнишката торба и извади малко фенерче с правоъгълна форма, пъхна го в джоба на якето и понечи да тръгне към ладата, полускрита под провисналите тънки върбови клони, но не направил и крачка, се спря, повърна се назад и освободи от кепчето лежащата неподвижно риба. Пусна я в живарника, чийто край бе завързал здраво за забито на брега дървено колче. „Може пък да оживее - помисли си той с безразличие.” Вяло и и като че някой насила го караше, той вдигна въдицата, оправи влакното и взирайки се в тъмното, извади от дъното на пластмасовата кофа една десет сантиметрова каракудка. С умение на хирург внимателно промуши хоризонтално куката през гърба на рибката близо до опашката и после, прекарвайки я цялата през прободената плът, без да нарани гръбнака,още веднъж я прокара през гърба и близо до главата, като извитата и закривена стоманена дъгичка остана в месото.Самата кукичка бе привързана на метален повод, за да не могат хищните риби да го прегризат с острите си зъби, когато захапят живата стръв. Цялата операция по поставянето на стръвта бе извършена на тъмно, повече по усет и благодарение на придобития по време на дългогодишната рибарска практика опит, без фенерът да влезе в употреба. Иван не го включи, защото се опасяваше, че светлината може да бъде забелязана отдалеч и някой неканен гостенин с появата си ще обърка плана му. Само погледна другите две пръчки. Малките звънчета едва-едва се полюшваха на влакното между двете халки на въдиците, черната водна повърхност съвсем слабо се къдреше в близост до брега под слабия полъх на появилия се нощен ветрец, жабите почиваха в антракта, който разделяше двете части на концерта им и само глух шум на самолет от време на време смущаваше тишината в омаломощената от изнурителната жега през деня топла августовска нощ. Иван освободи контрата на спининга, отпусна малко влакно, внимателно с дясната ръка изнесе пръта зад себе си с увисналата жива риба на куката, завъртя дясното си рамо назад и заметна с рязко движение пръчката по посока към средата на езерото. Макарата се завъртя с тих жужащ звук, найлоновият конец запя, увлечен от оловната тежест, полетяла устремно към гладката средна част на малкото езеро и която след секунди цопна с лек плясък на трийсетина метра от брега заедно с още живата каракудка. Тя бе имала нерадостната съдба да бъде уловена заедно с още пет уклея, три кротушки и един „слънчак”. Последният бе сплескан, изпъстрен с жълто-черно-зелени петна с изключение на бялото коремче и притежаваше остра режеща гръбна перка. Кокалест, жилав, почти без месо, той не беше в никакъв случай любимата храна на хищните си по-големи събратя. Поради тази причина се развъждаше страшно бързо, изяждаше хайвера на другите риби, не ставаше за ядене ни печен, ни пържен, кълвеше като луд дори на гола кука, прогонваше останалата дребна риба и рибарите го ненавиждаха с цялата си душа. С други думи, между останалите свои рибешки събратя, той се имаше поведение на един достолепен български депутатин.
Стръвта на куката бе сменена, въдицата - заложена и звънчето – закачено на влакното. Иван нямаше причина да отлага замисленото тайно нощно погребение, което трябваше да се осъществи максимално бързо, без присъствието на близки и опечалени, без опело и оставени на гроба цветя. Тъкмо най-после да тръгне към колата, му хрумна, че ако някоя риба захапе стръвта и започне да тегли конеца, дрънченето на някое от звънчетата може да накара някой да се домъкне да види какво става. Откачи ги и ги остави на тревата до пръчките. И сега вече, след като въздъхна дълбоко, решително се запъти към тъмната сянка на колата, почти невидима в нощния мрак. Луната продължаваше свенливо да крие бледия си лик зад захлупилите я облаци. Жабите мълчаха. Иван отвори капака на багажника. Омотаният в армирания найлон труп, стегнат със сезала, бе започнал леко да намирисва. „Веднъж да се свършва! Веднъж само да се свърши!” - повтори си два пъти наум неволният убиец и промуши през сезала пръстите на двете си ръце, дръпна рязко назад с цялата си сила, продълговатият вързоп се прекатури през задния ръб на багажника и глухо тупна на покритата с пясък и прорасла тук-таме хилава трева. Мястото, предопределена за последен и вечен дом на Драгомир от
неговия съсед и убиец, започваше само на няколко метра от плачещата върба с печално увиснали от всички страни клони. В тъмнината сухите тръни и рехави храсталаци смътно се очертаваха по наклона, който извеждаше в най-ниската и част, издълбана от железните челюсти на мощен багер. В срещуположния край на най-високото място, на което стоеше Иван с близо двуметровия вързоп в краката, имаше безразборно изсипани по-големи и по-малки бетонни парчетии и най-разнообразен боклук. Подобни купчини бяха нацвъкани безразборно из цялото поле, изхвърляни през последните двадесет години незаконно в потайни нощни доби или съвсем нагло през деня от строителни фирми и частни лица, които не желаеха да плащат такса, за да закарат отпадъците си на определените за това места. За Иван, който добре познаваше мястото от многобройните си риболовни излети, камарата бетонни отломъци, част от които надвиснали от едната страна, даваше прекрасни възможности за заличаване следите на престъплението. С почуда изведнъж осъзна, че вледеняващият гръбнака му ужас от извършеното се е притъпил и че дори ако пред него застанеше в този миг полицай в униформа, би приел последствията за себе си без съпротива. Зададе си въпрос откога се чувства така, кога е настъпила промяната и защо. Беше след неочакваната и необяснима слабост. „Нещо ми стана! И добре, че после се оправих!” Така шопът- убиец от село Долно Бунище набързо претупа самоанализа си, доволен, че поне за момента има сили да се справи с предстоящата си роля на гробар по неволя. „И ако ми беше некой казал, че баш днеска, у тойо ден, ше ровим Драго у песъко край гьоло!...” – не се доизказа той и затъркаля по наклона опакования в рулото на килима и найлона труп към дъното на малката падина до натрупаните един върху друг бетонни късове и парчета тухли. Опакованият и овързан мъртвец, дотъркалян в подножието на купчината строителни отпадъци, най-накрая щеше да намери покой в песъчливата землище на село Долно Бунище, където - така разправяха старите хора, били разстреляни първите няколко дни след девети септември хилядя деветстотин четиридесет и четвърта година неудобни за новата власт хора без съд и присъда. И понеже убийците бързали да свършат преди съмване, заравяли труповете плитко в пясъка. Кучета надушили мършата и хората от селото ужасени, ставали свидетели на потресаваща гледка - улични псета да влачат по улиците на селото части от ръка или от други части на човешкото тяло. Неизвестно остава как са живели техните убийци и тези, които са им наредили да извършат това злодеяние. Няма също сведениие за Божия намеса в посока опрощение или наказание. Интерес буди фактът, че се явили доброволци, които по собствена воля избивали като добитък вързаните нещастници. Някои от тях използвали мътните дни около преврата, за да наклеветят съсед или познат, когото мразели заради имот, жена, а понякога и само защото бил по-способен и богат. Посред нощ пристигала черна камионетка, натоварвала нищо неразбиращите още сънени „врагове на народа” и ги откарвали край селото - горе-долу в същия район, в чиято песъчлива почва Иван усилено копаеше гроб за убития от него в пристъп на ярост съсед. Той бе чувал за зловещата история, предавана под сурдинка в среда на по-близки. „Какво пък се пресетих за тия...Баш сега!... гневеше се на себе си - Не исках да стане така! Не съм искал...” - спря да копае, изправи се, обърса едрите капки пот с мръсна длан и със замах заби лопатата в песъчливата почва. „Дали да се не предам!? - промъкна се плаха мисъл в главата му, - А после!? У затворо!? Никогаж! По-арно умрел, отколко у затворо!... Не сам я като ония!... - спомни си пак за доброволците-касапи около Девети. „А бе какви щуротии ми се въртат у тъпата глава! Я да свършвам най-накрайо, че ше земе да светне луната...” – тъкмо вдигна ногоре глава и луната надникна иззад черните облаци. После се скри отново. Иван тръсна глава и започна усилено да копае. Прогони, доколкото можа, тежките неприятни мисли. „Почнал съм нещо и ше го довърша. По-лошо не може да стане. Само у затворо - никогаж!”. Внезапно жабешкият хор по даден знак от незнаен диригент започна мощно интродукцията към втората част на мюзикъла „Моето прекрасното блато” и стресна нощния гробар, който бе влязъл почти до шията в прясно изкопания влажен гроб. Последно загребване, летяща купчинка разсейващ се пясък и хвърлената лопата тупна до трупа край доста дълбокия трап. „Време е! Най-после, мамка му, най-после!” - тържествуващо звучеше глас в душата на убиеца, с усилие измъкнал се от дупката. Изтупа се криво-ляво от полепналия пясък, протегна се и застина, напрягайки слух. Счу му се шум откъм високото, където бе старата върба. Пое дълбоко въздух, стегна се целия и почти на бегом изкачи наклона. Неясна човешка фигура стоеше изправена с гръб към него и изглежда гледаше нещо към въдиците. „ Е те сега си е... мамата! Отиде сичко!” - мълниеносно проблесна в съзнанието му и неволно попипа през изкуствената материя войнишкия нож, увиснал от дясно на тлъстото му бедро. „Къде един, там и още един!” - и склонния повече към действие и по-малко към мислене як трътлест шоп подвикна не много високо към човека пред пръчките:
-Ей, кво праиш там, бе!
Мъжът стреснато се обърна.
- Я-а-а-а, е го и наш Ваньо! - радостно възкликна той и понечи да тръгне към съселянина си, който обаче го изпревари и за секунди се озова до него.
- Ш-ш-ш-ъ-ът бе, глупак! - изръмжа в типичния си безцеремонен стил Иван, - ше изгониш сичката риба!
Бе познал Анани, страстен рибар като него, пияница и веселяк, около шейсет и пет годишен. Жена му бе кротка и добра, децата - пораснали, самостоятелни, със семейства, живееха отделно. Здрав, пенсионер и безгрижен по природа, Анани живееше като волна птичка. Не завиждаше на богатите, не презираше бедните, съчувстваше на болните и нещастните, но бе мързеливичък и можеше по цял ден да се излежава под някоя сянка и да наблюдава плуващите в небето облачета. В селото му се подиграваха, имаха го смотан, ала някак в негово присъствие хората се оживяваха, започваха неволно да се усмихват и се създаваше неусетно приятелска атмосфера. Той обичаше риболова, но ходеше по реката и гьоловете с със саморъчно направена въдица и няколоко стъклени шишета с навито влакно, тежести и куки накрая, които залагаше обикновено вечер. Синът му купи модерна пръчка с макара, но Анани рядко я вземаше и продължаваше да виси по гьоловете със своите самоделки, с които обаче хващаше повече риба от екипираните с най-нови такъми въдичари.
„Требе да напраа нещо...., да го разкарам, и то бързо. А мина зад върбата и погледна надоле, ше требе да му тегла ножо, а ич не ми се сака! Ка ше си дигна ръката, как ше намушкам тоя човечец! Барем да беше некой депутатин там, министър - с кеф да го заколиш...” - мина през ума на Иван, докато гледаше дребната фигурка, загърната в черна, стигаща до под коленете му мушама и с нахлупена до средата на челото шапка с козирка. „Не, ни министър мога да утрепам, ни тая душица, дека така щастливо ми се е ухилила отпреде!.. Та аз да не съм некой сериен убиец!” - възмутено се намръщи той и на момента в съзнанието му изникна овързаното в килима тяло. „Мамка му! – изпсува почти на глас.- Тоя смотаняк Драго ме предизвика. А язе пала от раз! Побеснех...и...у ядо си го утепах. Сам не разбрах как стана! Каков убиец съм аз?! Нещастник!...Господи, защо, защо ме наказваш, господи!”
- Какво разправяш, Ваньо, я повтори, че нещо не те разбрах! - чу Анани да го пита.
- Къде си фърлил въдиците и тековете?
- А-а-а-а, така кажи , да те разбера! Е-е-е там, зад ония тръстики, - посочи на изток с ръка Анани, - нали ги знаеш, до къщето, дето беха помпите едно време. Додох по тъмно, има-нема каде десет требва да било, заложих тековете... Ти на какво си фърлил? - и без да дочака отговор, продължи да дърдори - Я съм турил на червей и на кротушки. Вчера ги лових на реката. Не видох, че има още некой, ама ама реших да пообикола, че съклет ме фана.
„ Тоя требе да го разкарам! Да го разкарам ве-дна-га!!! Че не мога да го утрепа, е ясно... И че никой човек друг също... Защо ми се случи на мене!? - отново започна да го завладява самосъжалението и отчаянието, - По-добре Драго мен да ме беше заклал! Ше ме заколи!... Ама другийо път, шубето му с шубе! Вместо да сме си разделиле паричките...и сега...” - отново се завъртя старата ролка.
- А ти фана ли нещо? - Анани не спираше да говори.
„Ше започне да се съмва, а това кречетало не млъкна.! Нещо требва да направа!” Иван се чудеше как да излезе от безизходицата.
- Има още около два часа до сабаале. Баш сега може да клъвне. А ти си заебал и пръчката, и шишетата. Казвал съм ти, че ако голема риба се закачи, ше ти скине влакното. За голема риба си требе макара - да можеш да отпущаш, да навиваш, докат я измориш.
- Знам бе, знам....
- Знам че знаеш! - не му даде да продължи Иван, който все повече и повече се притесняваше и нервираше, но се опитваше да се сдържа. - Слушай какво ги предлагам. Бегай си при шишетата - нещо може да се е фанало и ако се моташ, ше скине влакното. И аз не съм нищо извадил...досега... Ама требва вече да почне да дърпа...
Изведнъж Иван видя че Анани гледа бутилката с ракия до трикракото столче.
- Искаш ли да си пинеш малко ракия?
- От оная, джанковицата ли е? - примлясна Анани.
- От нея, от нея, двойно препечената, земи целото шише, на мене нещо не ми се пие...
- Спокойно, спокойно, благодарим, ше си сипна у моето павурче, греота е да ти зема сичката ракия...
И дребното човече бръкна под мушамата и от вътрешния джоб на сакото под нея извади метално плоско правоъълно шише с капачка от двеста и петдесет грама, в което внимателно пресипа част от джанковата ракия.
- Готово! с доволен глас рече то, остави стъклената бутилка с останали на дъното и към двеста грама и се приготви да тръгва към тръстиките, в които бе скрил въдиците-самоделки. Пообърна се - за ужас на Иван, - и рече:
- А бе като додох до пръчките и видох ладата под върбата, рекох си- я-а-а, това е на наш Иван, ама тебе те немаше... И ти баш тогава излезна от къде долчината.....
- Напна ме, нали знаеш, даде ми зор и набърже отидох у храстите...
- И аз така помислих - нема да зареже колата и такъмите Иван, я.... - и се изгуби в тъмното. - Ше те чекам да ме земеш с ладата-а-а-а!.. - долетя откъм разстопилата се в мрака дребна фигура.
- Немаш ядове-е-е-е... На слука-а-а-а!... - подвикна му в отговор Иван и се свлече за броени секунди в долчината.
Още час и хоризонтът щеше да започне да порозовява. Бутна трупа в трапа, домъкна от багажника килима и го метна върху мъртвеца, след което започна с бързите движения на героите от анимационните филми да хвърля отгоре му пясък. Само след половин час дупката бе запълнена догоре.
Убиецът я поотъпка, после се покатери внимателно върху високата около два и нещо метра безформена купчина бетонни парчета. След кратък оглед бутна един близо петдесет килограма къс върху импровизирания гроб, прибута още няколко по-малки парчета отгоре му, пак огледа и остана удоволетворен от постигнатия резултат. „Нема начин бездомните псета да го изроват!”- потри ръце Иван, грабна лопатата и се заклатушка като паток по наклона към въдиците. „Е сега да земе да дрънне и некое от звънчетата!” - мина му през главата...