автор: regulus

Пáзи се, бяга пред мене дъждовната влага -
свеждам до пара самата идея за дъжд.
В низ отегчено пробитите облаци лягат,
след самолетите всеки метал им е чужд.

Кой го застреля, какво бе виновно небето?
Може би дебнеше нощем с присвити звезди?
Знам ли... Но топлите пáри ме бутат и ето,
черно посявам из сини и бели бразди.

Бързам напред, любопитен за нови пространства,
меко се люшкам, отвътре оловно съм твърд.
Редкият въздух ме пуска из него да странствам,
свикнал отдавна на всяка измислена смърт.

Стигнал до края, поглеждам отново надолу –
влажно горите растат в планини с езера.
Бави се тялото, седем небета проболо,
тръгвам обратно, какво съм дано разбера.

Ето земята! Дърветата, селските къщи,
кравите, меките патки, купите сено...
Как съм щастлив у дома, че отново се връщам!
Дупки с любов ще пробия по всичко! Дано

чакат ме вече, обичат ме, искат ме още!
Аз ще летя и през всеки ще мина с финес.
Звучно телата им денем ще милвам, а нощем
с бавни звезди ще играя над тъмния лес.

Искам да срещна града и през хората в него
път да намеря към всяка отделна душа.
Нося любов на света, той е мой, аз съм негов -
с дупчици тесни телесни окови руша.

Ето, завърта ме в танца си тази планета.
Дълго дълбах я. Наситен на земната твърд,
космосът вика ме с бели пространства, където
обич ще раждам през всяка измислена смърт.