автор: Rodenavlotos

За мене утрото е като птицата на щастието.
Ще кацне ли на рамото ми все се питам,
оставяйки със недоверие нощта да властва.
И затова ли всъщност са вечерните молитви?

А сутрешните? Да благодариш на някого,
че ти е позволил да срещнеш изгрева?
Как всяка нощ се поверявам сляпо
в ръцете на невидим съдия, изгризващ

по ден след ден и нощ след нощ от времето ми,
като обредна коледна погача.
А най-последното парче от мен ще вземе
последният на масата - палачът.

Тогава за какво и на кого благодаря –
аз - хлябът мек, наречен светлина да носи?
Ако ме питат и трохите си ще подаря
на най-окаяния на вратата просяк,

но някой истински и без преструвки гладен.
И затова очаквам изгрева на всеки ден,
да дойде някой на вратата ми по пладне,
за да получи своя дял от мен,

макар и вече толкова и безнадеждно малък,
преди палачът да се е пресегнал лакомо.
Дано да му преседне залъкът!
Веднъж да видят и смъртта разплакана.