автор: ZAGORA

„Не си от знатните ми гости!”-каза съдбата
и ми поднесе в елегантна щастиелера
нищожно щастие, увито в проста книжка.
Бяха празни гнездата на щастията шоколадени

Очите ми просмукващи подводна сол от кладенци
със вкус и аромат на робска пот в галера
като с ласа го грабнаха във примка.

Слепен, коремът до гръбнака ми притихна,
едва крепящ се като изтървана бримка,
а невротични пръстите ми сграбиха го боязливо.

А тя,съдбата, иронично се подсмихна.
„Най-после да усетя,че съм жива!”-
ликуваше ума ми пресметливо,
„Най-после да усетя,че ме има!”-
ликуваше душата търпелива.
Ликуваха петте ми сетива!
Ура! Ура! Ура! Ура! Ура!

... Не бях орисана с наслади,
застинала в безпомощност огромна
като сред Понтоса - елинските номади,
защото от години вкусът на щастието
не знаех и ...не помнех.