автор: mitko_jordanov

Най-ценното качество е да намираш наслада във всичко. Станах много рано, бързах да пристигна на гарата, а се оказа че влакът е след два часа. Неприятно. Не се ядосах. Със сигурност през тези два часа ще преживея нещо ценно което си заслужава чакането.
Гарите са интересно място. Там се срещат разни съдби. Седиш си на пейката в чакалнята и целият колорит на света се източва пред теб. Изобщо странно нещо е живота, за да го разчиташ е нужно единствено да можеш да чакаш. Все по-рядко се случва. Заради това почти никъде вече няма чакални. Сега всички бързаме. Бързаме да минем през него, живота, а не да го разберем. Едва в края му се сещаме да си зададем въпроси, но тогава едни са загубили смисъл, други закъснели, на трети отговорът отдавна е потънал в прахоляка. Най-истински са децата, непрекъснато питат, опипват, изучават света. И как се получава всъщност, в един момент порастват, решават че са научили света и престават да се интересуват от него. Интересуват се само от себе си. Единици се спасяват от тази клопка, остават свързани с природата, тя непрекъснато храни сетивата им, не позволява да закърнеят.
Седя и току поглеждам към часовника. Тридесет минути. Остават час и половина. За колко кратко сме на този свят, а колко много бързаме времето ни да изтече. Колко много неща ни се искат в живота и постоянно се оплакваме че няма време. Седиш в чакалнята и чакаш. Наоколо хора. Не ги виждаш, не ги чуваш, ловиш единствено мислите им. Те се събират в сноп някъде високо над нас и от там стават поток към небитието. Носи те този поток ту надолу, ту нагоре като влак за никъде. Пътува, а ни го знаеш от къде е тръгнал, ни къде отива. Движи се, върви и това ти стига. А иначе постоянно си мислим че ние избираме посоката, от нас зависи само как ще изминем пътя до крайната точка.
Чувал съм една история, старец който всяка сутрин идвал в гарата стегнат за път. Никъде не заминавал, никого не посрещал, просто си седял в чакалнята. Това съм запомнил от детството. През годините се питах за този старец. Защо е ходил там, какво е чакал? Не намерих смислем отговор. До сега. Ето че седнах в чакалнята и разбрах. Разбрах не нещо за стареца, разбрах нещо за себе си. За да осъзнаеш същността трябва да се потопиш в нея. Никога няма да разбереш стареца докато не седнеш на пейката до него.
Почти час. Времето лети. Значи работата не е в чакането, а в очакванията. Отпуснеш ли се върху вълните на насладата, отскубнеш ли се от оковите на очакванията, всичко придобива друг смисъл. Може би онзи старец е опознал света много повече от всички които са го пропътували. Може би е докоснал техните мисли, чувства и емоции. Може би е видял през техните очи, чул е през техните уши. Може би заради това е ходил там всеки ден, а може би Бог го е изпращал за да попива всичко което пътниците „забравят“ препускайки през чакалнята.
Много въпроси избълвах, отговори почти няма. Колкото повече питаш, толкова по-трудно откриваш изходът който търсиш. Изход няма, само безкрайна редица от нови входове. Може би това е причината за избягваме да се замисляме.
Докато чакаш няма как да не мислиш. Не че няма какво друго да правиш. Можеш да четеш, да дремеш, да бъбриш по телефона, можеш да се криеш от мислите си, но не можеш да избягаш от тях. Не ги ли пуснеш да нахлуят в теб те просто ще те взривят и от човек без мисли ще останат само мислите на някакъв човек.
От къде тръгнах, до къде стигнах. Заради това възратните хора казват, че чакането изморява. Дали следващият път да не погледна предварително разсписанието преди да тръгна към гарата.