автор: gringo

Девета глава (продължение)

- Е, какво има, врабченцето ми, какво си се омърлушило? - леко дрезгавият глас на блондинката стресна отнеслото се Миме, което се понаведе към масата и угаси фаса в малкото керамично пепелниче пред нея.
- Не знам откъде да започна - всичко ми е така объркано...
- Е карай направо тогава! - усмихна и се ободрително девойката и с изящно движение постави в устатата си хапка от ориза, направен по индийска рецепта и обилно полят с къри. - У-у-у, ма, Мимче, как можеш да ядеш толкова люто!!! Ще вземеш да пламнеш, та тогава ще се видим в приключение!
- Аз пламна ли, гасенето ще е трудничко... - не се доизказа Мимето,
продължавайки ласкаво да опипва с поглед бялото нежно лице на приятелката си.
- Пламвай по-бързо, та да се заемам с гасенето. По-добре ще се справя и от пожарникар!
- А аз ще ти направя от моето билково чайче. С малко коняче?! Какво ще кажеш по въпроса?
- Ще кажа, че ако ме поканиш, с удоволствие ще пийна от твоя билков чай... - и Кристина отново я погледна многозначително.
„Защо пък не... какво толкова?!” - витаеше неясн мисъл в главата Мариана и неканено бялото едро тяло на Кристина застана пред нея, очакващо сякаш да бъде стоплено от топлите и длани.
- Ей, къде се отнесе пак?! - докосна я с пръсти съвсем леко русото момиче.
„Да става каквото ще, не искам пак да си лягам в леглото сама... Ще я поканя! - реши се окончателно Мимето, - но преди ще и споделя, още докато сме тука, в какво безизходно положение се оказах.” Вдигна очи и срещна влюбения поглед на приятелката си, която продължаваше да и говори нежно:
- Нито Пупито ти, нито онова херувимче, Тедито, ще те обичат така, както те обичам аз! Ще ти правят мили очички, ще ти угаждат, ще те глезят, докато им мине тръпката, а после ще почнат да се оглеждат насам-натам за нещо ново. Такива са си мъжете, Миме, и нищо не може да ги промени. Господ ги е създал такива, а пък ако те слушат, са още по-противни - ние тогава губим уважение към тях, мачкаме ги, тормозим ги - за тяхно добро, разбира се, и накрая пак се хващаме с някое „лошо момче”, а после ревем, че сме нещастни... Е, а ми кажи сега, не сме ли мазохистки ние, жените?! - завърши с апломб тирадата си Кристина.
- Може пък само ние двете да сме такива! - осмели се да се обади Мимето, впечатлена от житейската мъдрост на младата си приятелка - Ама ти, Крисе, откъде ги научи всичките тези неща? Направо имам чувството, че слушам някой професор...
- Слушках в училище, мойто момиче, и си пишех редовно домашните. - отговори и серозно Кристина, после се разсмя, – Ти май ми повярва? Е, истина е, че бях отличничка, ама само до седми клас в Пазарджишката гимназия. После историята я знаеш - малко наркотици, изключване, лоши момчета и... ето ме на жълтитите павета... Само че тия идиоти ги извадиха. А беше толкова красиво...
Втората водка си казваше думата и тя постепенно изпадаше в леко опиянение. Отново посегна към чашата, отпи и продължи малко по-сериозно. - Къде съм научила тия мъдрости за живота ли? На улицата съм ги научила, къде другаде? Там, където и ти би трябвало да ги научиш. Мисли, мисли с тая глава, момиче. Няма кой да мисли заради теб. Освен мен, разбира се. Знаеш ли какво направих, след като се набеснях - реших да вдигна летвата. Осъзнах, че връщане назад няма, и си рекох: „Я Христино, глупачке, като изпорти живота си и си за никъде, поне гледай да си сред паралиите. Познавах ректора на едно висше училище, беше попревтасал и не го биваше, ама беше привикнал с мене и нали ме знаеш колко съм добра по френски... Накратко, уредих се направо с диплома за висше образование, без да съм завършила даже гимназия... И виж ме сега - светска лъвица, ухажори, парички - само чакам да ми клъвне нещо по-едро и по-старо, да го впримча аз както си знам, но все не мога да попадна на нещо подходящо. А ти, златната кокошка направо ти снесе златното яйце в скута, а ти правиш всичко възможно да го счупиш! Късметът ти се усмихна на теб, дето само щуротии вършиш, а на мене, дето толкова време го дебна - нищо, круши! Право казват, че съдбата е сляпа!
- Ама Крисе, каква златна кокошка, какъв късмет - до едно време беше добре, но сега само Теди ми е в главата и казвам ти че ни пари, нищо не ме интересува, ако не мога да съм с него! - и Мимето, а-ха, да се разплаче.
- А бе ти на Ромео и Жулиета ли ще си играеш? - Кристина забеляза, че девойчето наистина беше толкова влюбено, че като нищо можеше да направи някоя глупост с непоправими последствия. От друга страна и стана ясно, че каквото и да и приказва и убеждава, не ще успее да я накара трезво да погледне на нещата и да използва златния случай, предоставен и от непостоянната Фортуна, за да се измъкне от бардака.
„Ех, любов, любов!” - спомни си тя първите свои пориви, отвращението и потреса след първия сексуален контакт, и после дългите дни и месеци на погнуса от самата себе и всичко около нея. Въпреки обичта си към Мариана и стана малко криво за това ,че се чувства неспособна да изпитва подобни силни, стигащи самопожертвователност чувства - освен, може би, единствено към самото Миме, особено след нощта, която бяха прекарали заедно. „Да не би пък да ревнувам от Теди? Но той е мъж и с него е различно. Той не може да и даде това, което аз, жената, мога да и дам. И какво, като е луда по него? Ще мине някой и друг месец и той ще я разочарова, сто на сто съм сигурна в това. А аз ще почакам. Тя не може без него, но не може и без мене. Ето, и преди малко - не се разсърди, като и казах че я обичам... Важното е сега да я убедя да не прибързва, да не вземе да заяви на Пръча, че го напуска, защото оня носорог ще я смачка като нищо".
- Мимче, – започна Кристина, придавайки на гласа си възможната най- голяма убедителност - разбирам, че Теди ти е на сърцето. И аз, да ти кажа, малко ревнувам... - тя следеше внимателно изражението на Мариана, която напразно се опита през напиращите сълзи да се усмихне.
- Ти пък! - ние сме си ние, ти си ми най- добрата приятелка. И ще си останеш такава. С Теди е друго.... - и очите и отново се напълниха със сълзи.
- Е-е-е, стига, стига, то само с циврене нищо няма да се оправи! Само не прави прибързани неща! Изчакай, за да не съжаляваш после. Уплашеното ми зайче! Криси няма да те остави, ще видиш, че всичко ще се нареди....
- Криси, хайде да си тръгваме, не ми се седи повече тука!
- Какво ще правим? Ще се прибираме ли? Още е толкова рано! – възкликна пълногърдата блондинка.
- Няма да се прибираме! Искаш ли да дойдеш у нас? - погледна я умолително разстроеното момиче. „Ето, мен ме кани!”- вътрешно тържествуваше Кристина, - не Теди. Но това нищо не значи...Ще видим, ще видим... Каквото е писано, това ще стане.
- Да си тръгваме, Мименце, че току-виж, изпълзяла някоя индийска кобра и затанцувала на тия маанета...
- Това не са маанета, а индийска музика! - направи нов опит за усмивка мургавото девойче.
- Маанета, индийски припеви - се тая, странна музика и не ми е по сърце! - отсече Кристина, като подаваше парите на сервитьора, - да се изпаряваме от тука!
Когато вече вървяха по тротоара, мобилният на Мариана запя в чантичката и. Извади го и след като го погледна, радостно извика:
- Теди е!
„Аман от тоя Теди! Където не го сееш, там никне! Дано не ни развали вечерта... - с раздразнение си помсли Криси.
- Ало, Теди, какво има? - писукаше вече вдъхновено Мимето, преобразило се за миг под въздействието на любимия глас. Личицето и светна. Забави крачка и накрая спря, като държеше мобилния на ухото си. - Какво има, Теди, да не е станало нещо? - лицето и внезапно помръкна.
Кристина, също спряла, внимателно я наблюдаваше с надеждата, че разговорът ще приключи бързо и плановете за вечерта няма да се променят. Изглежда, младежът я успокояваше, защото прозвуча гласът и не толкова притеснено.
- Добре, добре, ще дойда! - кратка пауза и отново: - С Криси съм, току-що излязохме от индийския ресторант и вървим по „Дондуков” към паметника „Левски”. – Пауза. - Хубаво. След десет минути на паметника откъм Ботаническата градина. Ама ще закараш ли първо Крисето до тях ?
Изглежда, Теди отговори утвърдително, защото Мимето нещо се засмя, викна му „Чао!” и затвори джиесема.
- Много съжалявам, мило, но ще трябва да отложим пиенето на чай тази вечер, защото Теди иска на всяка цена да се видим, и то веднага.
- Няма нищо, мила, не се притеснявай, и утре е ден... Има кога да се видим.
- Той ще те откара до вас, нали чу като си приказвахме?...
Кристина скри разочарованието си и си наложи да се усмихне:
- Нали ти казах, че не ми се прибира у нас! - помълча малко и допълни - Но ако иска да ме остави пред „Плиска”, ще се възползвам. „Какво пък толкова, я да ги видя как си гукат гълъбчетата. Това момиченце здравата се е увлякло, ама да видим онова момченеце как ще се държи. Ако и той е на същото дередже, работата е лоша. Ама ние как се омешахме, най-добре да си направим една тройка. Една шведска тройка!”- с малко горчивина си помисли едрата руса девойка, която приличаше на истинка шведка.
Денят отдавна бе отишъл по други географски ширини и бе приятно да върви човек по осветения пуст софиийски тротоар в топлата августовска нощ. Столичаните събираха сили, за да се гмурнат на сутринта отново в моторния ад на двумилионния град в изтощителната житейска битка - кой за оцеляване, кой за дозабогатяване, кой за уютно местенце под крилото на властта. Единствено разнокалибрените кръчми без и със звезди събираха жадните за удоволствия платежоспособни данъкоплатци и изобретателни мошеници в надлъгването със залог кожата на противника. Или на собствената, в противен случай. Безброй малки и големи драми се разиграваха по тесните стаи на панелките и големите колкото футболни игрища салони на баровските замъци и всеки участник в тоя безумен бал на еднодневките си мислеше, че светът започва и свършва с него.
Когато Мимето и Криси наближиха паметника „Левски”, Теди ги освети с бялата светлина на фаровете в гръб. Подмина ги, спря, пресегна се и отвори дясната предна врата. Предпочете да не слиза, защото искаше да съкрати сбогуването между двете момичета. Спеше му се - ходенето до селото, разговорът с вуйчо му, жегата и обърканата ситуация, в която се озова, го изтощиха и въпреки издръжливостта, с която са облагодетелствани младите, в този момент от всичко най-много му се искаше да прегърне възглавницата в и да остави всички проблеми да отлежат в тъмната изба на съня. Надяваше се следващия ден със свежа глава да мисли по-добре и, дай Боже, нещата да тръгнат към оправяне. Но разговорът с Мариана не търпеше отлагане. Двете девойки се изравниха с колата и Мимето, която беше познала аудито на Теди, се наведе и радостно зачурулика:
- Здравей, Теди! Толкова се радвам да те видя! Ние с Крисето ходихме в индийския ресторант...
Теди, който не можеше да вземе думата, вдигна ръка и помаха на Кристина, застанала малко вдясно една крачка зад навелата се и надничаща в купето Мариана. Тя му се усмихна в отговор и също махна с ръка. В това време приятелката и не спираше:
- Теди, нали ще оставиш Криска пред „Плиска”, да не се влачи с тоя транспорт, пък и такситата... нали знаеш... - не можа да довърши изречението миньончето, защото младежът я прекъсна:
- Добре, добре, ще я закарам, качвайте се...
След като двете се настаниха в аудито - Мимето отпред, Кристина - отзад, Теди потегли плавно покрай осветената пететажна сграда - офис на фалиралата партия „НДСВ”, облагодетелствала малцината партизани по върховете си, покрай паметника на Апостола, безмълвен свидетел на политическите циркове през последните двадесет години и като направи ляв завой пред погледите на двамата братя, седящи от двете страни на ` централния вход на университета, се насочи по „Цариградско шосе” към „Плиска”.
- Теди, какъв е тоя зор да ме видиш? Да не ти е домъчняло за мен? - с известно кокетство в гласа се извърна към него девойката, - Точно си говорехме с Криси колко им липсват обноски на някои... на някои младежи, пък и не само на тях - нали така Крисе?- обърна се назад към попоглеждащата скришом към отражението на Теди в огледалото за обратно виждане девойка.
- Точно така, Мимче, и не само обноски, но и други неща също...
- Какви неща? - обади се Теди, колкото да каже нещо. „Изобщо не ме интересува какво са си приказвали - я за дрехи, я бижута, я женски истории глупави... Само каши забъркват, а после... после... после иди се оправяй!”
- Ами липсва ви усет, тактичност, мислите, че като ни купите по някой парцал, трябва да сме ви благодарни цял живот и да ви гледаме с предан поглед като куче господаря си!
- Е-е-е, Криси, малко прекаляваш! - младият мъж и хвърли един поглед в огледалото - цветя сте уж, ама май понякога изобщо не сте за мирисане! Не знам дали и ще погледнете някой, ако знаете, че няма пари. Пък ако ще и най- големия красавец да е!
Говореше, колкото да поддържа разговора, но без да влага емоции. Гласът му бе спокоен, преднамерено безизразен и Криси не можеше да долови вълнение или някакъв малък знак, нещо дребничко, което да подскаже за отношението му към дребната и приятелка. Мариана обаче прие лично язвителната му реплика за меркантилността на нежната половина от човечеството и протестира в защита на посестримите си:
- Не е вярно! Това изобщо не е вярно! Не всички сме такива! А някои вие, мъжете, ги превръщате в... - не можа да продължи, защото си даде сметка, че животът и е ярко доказателство за правдата в думите на младежа. „А аз, аз..., аз те обичам, - искаше и се да изкрещи, - и съм готова да направя всичко за тебе, но преди да те срещна не знаех, че човек може да изпитва такива чувства към друг човек..., и..., и...” - очите и се напълниха със сълзи, които полумрака в колата скриваше. Автомобил в насрещното движение освети за секунди лицето и, Теди видя разстроеното и изражение, но не каза нищо. Дожаля му. „А дали само и съчувствам? Или има и нещо друго? И защо ми стана гадно, когато разбрах, че вуйчо ми е решил да я прави своя жена? Пълна глупост е това, че ако си влюбен в една жена, не можеш в същото време да обичаш и други!...” - мислеше момчето, докато спираше на платното до тротоара от другата страна на „Плиска.”
„Тъкмо започна да става интересно и... трябва да слизам...” – мислеше си пък разочарованата Кристина. В това време Теди изскочи от колата и с обигран жест отвори вратата.
- Моля, мадам! - галантно и помогна да излезе от аудито. - Както виждаш, кавалерите не са измрели през седемнайсти век, за разлика от девиците! – реши да я подразни той.
- Ако отварянето и затварянето на врати бе достатъчно, за да бъде един мъж кавалер, то портиерите щяха да бъдат най-желаната партия за жените. – не му остана длъжна девойката.
- Да, права си. На портиерите, както и на деветдесет процента от останалите мъже им липсва наистина нещо съществено, за да им обърнат внимание жените. И това нещо са парите. Но ги те нямат! И затова и най-големият простак с пари винаги ще бъде по-голям кавалер за вас, жените, и от най-възпитания и очарователен мъж без пари!
- Достоен племенник и ученик на вуйчо си! - бодна го Кристина, имайки предвид доходоносната зависимост на Теодор от неговия богат вуйчо. - И не наранявай Мариана! Тя ми е единствената приятелка. И я обичам!
- Спокойно, и аз я обичам. Нали е приятелка на вуйчо ми... Ние всички, моя сладка Криси, сме приятели. Един широк приятелски кръг!
- Ей, какво си шушукате там, нещо май заговорничите!
- Не бе, Миме, само се опитахме да довършим темата за кавалерите и девиците! Но останахме на различни позиции. Мъжете и жените винаги са на различни позиции....
- Чао, Миме! И умната! Теди още кара пубертета и затова не му се връзвай много-много на приказките . Чао, кавалере! - и Кристина направи шеговито полуреверанс на Теди, прихванала грациозно единия край на скъпата си синя рокля „Армани” под изкуствената светлина на уличното осветление.
– Ариведерчи, графиньо! Споменът за нашата среща ще ще остане завинаги в сърцето ми като дамга върху задника на породиста крава! – направи галантен полупоклон младежът с шеговито изражение на лицето.

Следва