автор: GoranMalevski

Тебе заключвам в свойте обятия.
Ръцете ми, даже, вече лудуват,
а ти, прикована, като в разпятие
с вяра и с обич страстно целуваш.

Усмири мъничко своята дързост!
Моля те, недей, с мен да играеш!
Коланчето на халата ти е вече развързано...
Гърдите треперят... Сърцето не трае...

Млечното тяло със бяло се плисва...
Погледът- рентген отхвърля бельото...
Мене, ли?! Мене ли ти си поискала...
Мене ли чака да имаш в леглото...

Пак се замислих за Чувство, за Ласката,
за Надеждата, за това дето чакаме...
Моя Принцесо! Моя приказка прекрасна,
с устни ще трия всичкото плакане...

Моя мечта, ела, прегърни ме!
Облаче бяло, в есен мъглица!
Сън ли си, яве ли?! Аз съм без име...
Аз съм Мигът в твойте зеници...

Сърцето се спира. Спира дъха ми.
Вълната догонва с пяна вълна.
Избухва свръхнова и ражда стиха ми,
стиха ми, написан с твойта душа...

От твоите устни-лава се стапям.
Косата - лавина ме нейде помита.
Безумно, до болка, до синьо те хапя,
възсядам комета, към Рая политам...

Разбрах и що значи Божия Благост!
Любов, забранена, знаеш ли, няма!
Пътища земни... Земното Драго,
щом в кръстопътя са застанали двама!