автор: gringo

Девета глава

Междугалактическият дух Джонатан се бе излегнал върху килима от жълто-червени борови иглички на малка закътана полянка, недалече от „Щастливеца”, и с погнуса наблюдаваше сивокафеникавата размъхнатена плащеница на смога, покрил столицата на държавицата със заглъхващи функции.
До него в краката му, досущ като вярно куче, се бе свило мъничкото духче Уилсън, което стажуваше при стария, но безсмъртен и с непрекъснато променяща се форма и съдържание единствен, вечен и неоспорим... няма дума, чрез която да се назове началото и краят, съществуващи едновременно, обединили в себе си пространство и време, неизмерими и необхватни според човешките измерения и способни да бъдат едновременно навсякъде и никъде в различен и дори противоположен вид. Ще го назовем съвсем условно „Вселенският Разум” с уговорката, че така наричаме това, което човек не може да осмисли, да си представи и за което изнамерените от математиката, философията, изкуството и религиите категории, мерки и останали начини за назоваване и обяснение на заобикалящото ни, са неприложими. Нека приемем това, до което можем да стигнем с човешките си сетива и разум. А това, което според природните ни дадености можем да осмислим е, че назованият с безброй уговорки „Вселенски Разум”, „Творец”, „Бог”, бе приел външността на възрастен планинар и едновременно на малко момченце.
Трябва да поясним, че Джонатан имаше представа и следеше най-общите и основни положения във Вселената, или Безкрая, по-точно, но подробностите и някои, етнографски и други, по-нетрайни и маловажни особености, оставаха встрани от вниманието му. Нещо подобно се случва и с нас, хората, които съхраняваме в паметта си безброй забравени неща под формата на спомени, но само при съзнателно усилие можем да извлечем някои - една много малка част от тях на светло. Същото е и с прашасващите от години вещи по тавани и мазета, оставени от нас незнайно кога и отдавна забравени, за да бъдат намерени при някое чистене и съвсем неочаквано да предизвикат рояк спомени, свързани с тях. За вселенския разум Джонатан в безкрайната му Вселена имаше безброй места - държави, планети, галактики и други пространства, точки, млечни и шоколадови пътища, за които условно и пак с уговорка за висока степен на относителност можем да кажем, че представляваха тавани и мазета. Но за разлика от ограничените възможности на преходния човешки мозък, Джонатан притежаваше възможността да открива „всяка забутана вещ” по своите странни „тавани” и „мазета” когато си поиска.
Но век след век и ера след ера посяване живот в различни точки на Вселената, Джонатан се изправи пред трудно решим проблем. Понеже Безкраят нямаше край, той се оказа в положение да сътворява живот и експериментира различни форми на съществуване във все по-нови измерения на пространството и времето, а вече заложените опити оставаха без надзор. И без наличието на периодично наблюдение и правенето на навременни корекции /както в Содом и Гомор /, се увеличаваше реално опасността от нежелано развитие на еволюиращите форми на живот. Положението бе много сериозно и трябваше да се намери бързо решение.
И ето, в този топъл приятен следобед междугалактическият дух Джонатан бе слязъл в едно от отдавна забравените от Бога (да ме прощаваш, Джонатане), мазета, наречено България, за да „обиде” дупки и кьошета и да опресни спомените си от прежни инспекции.
При една от тях неблагодарните хора се бяха нахвърлили върху него и го бяха обявили за престъпник. Тогава бе слязъл на земята, приел образа на дърводелски син, който проповядваше любов и милосърдие чрез учението, наречено на неговото име „християнство”. Но те го разпнаха на кръст, обявиха учението му противозаконно и започнаха да преследват и избиват последователите му. Тогава Джонатан-Христос реши да даде последен шанс на недостойните си рожби, пръкнали се от семето на прогонените от блажения Рай свои прародители Адам и Ева. Надяваше се, че доброто ще победи и при следващата проверка със задоволство ще се увери, че експериментът, заложен от него на планетата земя и наречен „Ашладисване на низша форма на живот с божествен калем”, се е оказал успешен.
И така, след като разпнатият на кръст„Вселенският Разум” възкръсна в определения за възкресение час, той отново продължи със сътворяването, заличаването и експериментирането по други планети и в други галактики. И тогава земляните останаха без Божествен надзор и започнаха да творят всевъзможни щуротии, които обаче доведоха до реалната заплаха от ядрена катастрофа. Наплодиха се много нови месии, спасители, лечители и заличители, които сами започнаха да си вярват, че са богове и чиито дупета отчаяно се нуждаеха от едно здраво напляскване от яката божия десница. Но за зла участ Вселенският Разум така се заплесна по други галактики и на „главата” му се стовариха толкова проблеми от вселенско значение, че съвсем изпуши и експериментът „Ашладисване на низша форма с божествен калем” се оказа забутан в едно далечно, ама много далечно кьоше на един много тъмен таван или мазе на вселенското „съзнание” и скоро (от Джонатанова, а не от човешка гледна точка), след около двайсет века, съвсем забравено.
Господ си гонеше космическите задачи и така векове наред не идеше ред да зарови нос в някои отдалечени кътчета на Безкрая. За онагледяване на вечната му заетост с проблемите на вечността ще кажа само, че сроковете го притискаха и независимо от факта, че разполагаше с цялото време и всичкото пространство, му се налагаше да работи непрекъснато в различни измерения и различни превъплъщения. Най-после дойде ред и на Галактиката, в която заедно с други планети, циркулираше и земята. Това щеше да е четвъртото идване на планетата земя и деветдесетото от традиционната ежевековната обиколка на Вселената в този обхват, в който бе успял да заложи разнообразните си експерименти. Но какво бе учудването на Джонатан, когато установи, че от тези деветдесeт планетарни полози, седем се бяха превърнали в заплаха за Всемирното равновесие.
Една от тъй наречените цивилизации на планетата „МКМ” бе успяла да създаде мощно оръжие и планираше да превърне всички други форми на живот в нейната Галактика в свои роби. На друга планета, „Тарон 2”, също развила високи супер технологии, бяха успели да заменят сексуалния нагон за продължаване на живота с метод на клониране и като следствие планетата им се превърна в перфектен организъм, по-точно е да се каже машина, в която всички чаркове работеха като едно цяло за постигането на една-единствена цел, а именно - покоряването на Галактиката, а след това и на Вселената.
Когато зареялият поглед в жълтеникаво кафявата пелена над София Джонатан си спомни за Тарон 2, ледена тръпка прониза тялото му и косите му щръкнаха от ужас.
- Бр-р-р! - потрепера, сетил се за Федерацията, която по идея на „Тарон 2” бе създадена заедно с още три планети с форми на живот, достигнали почти същата степен на развитие и със същите имперски амбиции.
- Да не ти стана студено? - пошавна в краката му Уилсън.
- Не ми е студено, ама отново ми дойде на ума каква беля щеше да стане, ако не бях навреме инспектирал планетите от галактиката „Гарона”! Колко усилия, хвърлени на космичните бури и метеоритните дъждове!…
Побеснял, Джонатан изгори с Божествен огън и Тарон 2, и МКМ, и останалите три самозабравили се цивилизации, на които божественият калем не хвана- дявол знае защо…
- Слава на Безкрая, че всичко мина добре! - прекръгли се с разтворена длан Уилсън от ляво на дясно три пъти пред лицето си (описа с ръка три кръга). - Но жалко за вложената енергия и пропиляното напразно време в труд да създадем Висша форма на живот, която да следи за реда в нашата част на Всемира, докато ние одаряваме все по-нови и различни галактики в безкрайния Космос с благодатта на Всемирното познание! Обаче сега какво ще правим?
Въпреки неограничената си мощ Джонатан не можеше да достигне края на Необятното. Силата му бе голяма, но тя действаше само в обхвата, макар и огромен, подобно светлинен кръг на прожектор, насочен към определена част на пространството и времето. Когато този светлинен кръг, осветяващ едновременно няколко Галактики, се преместваше, планетите, които бяха преди това в обсега му, потъваха в мрак и заложените опити оставаха без контрол - все едно някой земен инженер гасеше електричеството в лабораторията и затваряше вратата след себе си. А когато котката я няма, мишките танцуват. Понеже Джонатан не знаеше с какво ще се сблъска при осветяването на все по-нови пространства от Вселената, която нямаше край, или поне той не бе стигнал до него, му се налагаше да създаде разумни форми на живот, по образ и подобие Джонатаново, демек, Божие, които като негови наместници да наглеждат неогрятите от Божествения пламък вече изследвани и култивирани Галактики.
През първите няколко ери нещата вървяха според плана, но още при предпоследната обиколка (преди настоящата), му направиха впечатление някои дребни наглед отклонения в поведението на част от ашладисаните форми на живот. Точно на тази планета преди милиони години, облагородени с Джонатановия калем, малки тревопасни животинчета, подобни на днешните гущерчета, претърпяха странна метаморфоза в развитието си. Вместо да си останат тревопасни и да се превърнат в пастири на флората и фауната на планетата Земя, някои от тях се превърнаха в ужасяващи хищници. Джонатан ги унищожи до един, насочвайки грамаден метеорит към земята и така заличи почти всички живи същества. Разочарован от провала, той реши при предпоследната си традиционна Вселенска обиколка да повтори за последен път опита си за създаване на същества, макар и не „по свой образ и подобие”, но с божествения му разум и доброта. Този път реши да „запали Божията искра” в най-грозните от оживелите и претърпели редица еволюционни промени организми. Спря се на един животински вид, доста отвратителен, според Божествената му естетика. Неговите представители бяха космати, с четири крайника, завършващи с пет израстъка, чрез които се захващаха за клоните на дърветата и скачаха по тях, като пищяха, правеха отвратителни гримаси и непрекъснато се караха. Хранеха се с плодове- предимно банани.
И ето, сега, при последната за тая ера Всемирна инспекция (не броейки извънредните две принудителни светкавични и непланувани слизания на земята), Всемирният Междугалактически дух Джонатан с божествено вълнение и нетърпение се озова отново на планетата Земя, за да установи дали след последната наказателна акция, коствала живота на разюзданите жители , обитавали градовете Содом и Гомор, грозният маймуняк, еволюирал до човек /така поне смятат човеците/, е осъзнал Джонатановата промисъл, отвъргнал е покварата и злото от себе си и ако не десетте, то спазва поне пет-шест Джонатанови заповеди.
Никой не можеше да каже как ще постъпи Джонатан, след като види докъде го е докарало „възлюбленото му чедо”, човекът, в еволюцията от маймуна към Божественото същество, достойно вече да заеме място от дясната страна на своя Създател. Дали щеше да остане доволен от постигнатото и направо, на момента да го тури до себе си или пък, преценил, че има още Голготи за извървяване, ще му даде още някой и друг век да влезе в правия път? Това никой не знаеше. А може би, не дай си Боже (тук може да се възкликне и „не дай си, Джонатане, но както и да е), възмутен и разгневен от духовната нищета и моралното падение на съществото, в което наскоро, само преди около сто-двеста хиляди години, бе посял (сейнал) божествения си ген, нямаше да го унищожи с адски огън - така, както бе заличил от лицето на земята развратните древни градове Содом и Гомор?!
Точно в този момент, взирайки се в мръсната пелена над София, самият той, Господа наш, не знаеше как ще постъпи...