автор: severianin

Замрежва дъжд припадащата вечер
и мокри сивите поли на здрача;
светът в мъглата е размит и течен,
по покривите тиха влага плаче;

завива с тежка хладна пелерина
подгизнали треви и мокри хора,
и устните на вятъра са сини,
и хремаво небе подсмърча горе...

Градината с кафявите дървета
протяга към луната криви пръсти;
една звезда далеч самотна свети –
дъждът е гъст
и облаците – гъсти.

И пада мрак на тежки мокри дрипи,
и няма ни дървета, ни градина;
светът в мъглата вънка зъзне грипав –
кой век сме днес,
кой ден,
коя година?...

Дъждът струи и мокри тъмнината,
а вятърът дърветата съблича;
в окото на прозореца луната
като сълза от кехлибар се стича...