ХуЛите » произведение "напред е светлината"

Re: напред е светлината
от yd (whereareyouhiding@iaminmyself.org) на 26.10.2014 @ 12:23:00
(Профил | Изпрати бележка) http://www.iaminmyself

ето и кратка идея за оригинала:

"ЧЕПЕЛАРЕ – ДЕКОР НА УРОКА-СПЕКТАКЪЛ
(увод към книгата)

Учителската ми кариера започна в Чепеларе през месец септември на 1959 година. От пръв поглед се влюбих в това малко планинско селце от градски тип. Очарова ме романтичния планински пейзаж, старите каменни къщи с тиклени покриви.
Тук в неделен ден хората се разхождаха по главната улица, дамите все още носеха шапки с широки периферии, напомнящи 20-30-те години на века. Някои от по-възрастните мъже сваляха от главите си старомодните бомбета пред дамите и градските първенци и небрежно докосваха с два пръста периферията на шапките си пред обикновените, неангажирани със суетата на деня, хора.
Що се отнася до младите, те демонстрираха новото време и новата мода с модерните тогава сиви каскети.
Но най-особеното, най-очарователното бих казала беше, че чепеларската интелигенция, която четеше много, имаше за кумир един низвергнат норвежки писател – Кнут Хамсун. Този факт ме възхищаваше и развеселяваше. Не зная как Кнут Хамсун, този малко популярен автор в България, беше попаднал точно в Чепеларе и то не в една библиотека. Едни твърдяха, че г-н Андрейчев, бащата на моята ученичка Велика Андрейчева, (една от най-добрите ми ученички от всички випуски, която по-късно написа биографично-изследователски труд за Николай Райнов) е донесъл томовете след войната, когато писателят вече е бил в немилост в родината си като фашист и поклонник на Хитлер (в произведенията, които бях чела от него „Виктория” и „Пан” нямаше нито ред в подкрепа на тези твърдения). Другият дом, в чиято библиотека имаше произведения на Хамсун, беше на семейство Глушкови (синът Костадин Глушков след години стана автор на забележителната, скоро излезнала от печат книга „Пътят”). Третият пакет от книги на Хамсун беше в библиотеката на отец Евстатий Янков, превърнал се в духовна и нравствена школа за чепеларци. След 1944-та година отецът бил преследван и тормозен от властващите комунисти, защото отстоявал християнската вяра и морал. След като е арестуван и зверски пребит, той умира от раните си на Великден 1952 год. в болницата в Пловдив. В предсмъртния му час младият тогава д-р Хаджиматев от Чепеларе, който изповядва мюсюлманска религия, му прочита, по негова молба, молитвата „Отче наш”. Присъстващите край леглото му свидетелстват, че след като предава Богу дух, в болничната стая се разнася благоухание. До ден днешен отец Евстатий се счита за новомъченик и светец.
Сега като се замисля, по някакъв странен начин Хамсун беше връзката между тези три дома и може би предопредели раждането на бъдещите писатели – Велика Андрейчева и Костадин Глушков.
И тъй чепеларци четяха Хамсун /и не само/, пиеха и пееха, освен хоро танцуваха туист, милицията гонеше враговете на народа. А враговете на народа най-вече бяха компания „Окапале” (интелигентни чепеларски младежи „окапали” от университета поради политическа неблагонадеждност), които правеха среднощни серенади и гърмяха с халосни патрони по нощното небе.
А годините се претъркулваха по неравните улици на малкия град, есента сменяше лятото, лятото зимата, градчето /защото през 1964 г. стана град/ живееше своя живот. В един миг си помислих, че шапките с периферии, бомбетата, нощните серенади на „Окапалете”, както и среднощните стрелби, чиито извършители никога не биваха разкривани, са една елегантна, иронична усмивка на Чепеларе.
Може да се каже, че чепеларци играеха своя житейски театър и успоредно с него на сцената в читалището се реализираше истинският театър. Винаги в Чепеларе е имало силен театрален състав. Неговите тогавашни актьори не отстъпваха на професионалите. Спомням си на сцената Веса Пепеланова, Велика Тодорова, Горчо Мержданов, Никола Джубров… На сцената в читалището се поставяха класически пиеси, оперети и дори мюзикъли… И аз някак си се вписах в театралната дейност на Чепеларе като започнах да ръководя младежкия драм-състав. През 1964 г. поставих „Уестсайдска история“ и си спомням фурора, който предизвика лудият рок, танцуван от двайсет двойки на сцената. Докато журит

още коментари...

Re: напред е светлината
от yd (whereareyouhiding@iaminmyself.org) на 26.10.2014 @ 12:29:39
(Профил | Изпрати бележка) http://www.iaminmyself

Докато журито в Чепеларе беше снизходително към забранените по това време буржоазни танци, то пловдивските театрали, верни на социалистическата естетика, спуснаха завесата насред представлението. Бяхме наказани и изгонени от годишния преглед на театралната художествена самодейност, въпреки че публиката ни хареса и искаше рокът да продължи. Последваха няколко намалени поведения и заплаха за уволнение.
Шейсетте години бяха времето, когато се появиха и първите дисидентски книги. От ръка на ръка се предаваше тайно „Доктор Живаго” на Пастернак , „Един ден на Иван Денисович“ и „Архипелагът ГУЛаг“ на Солженицин. В Чепеларе чрез тираджиите /шофьорите на ТИР-ове, които излизаха в чужбина и носеха от капиталистическия свят музика, разкази за „там”, дрехи, уиски и тоблерони/ дойде и музиката на „Бийтълс” и „Ролинг Стоунс”. Култовите групи, повлияли на младежите от цял свят, промениха и чепеларци. Е, хипита в Чепеларе не се появиха, но някоя друга марихуана на ученическите купони по квартирите не беше непознато явление. Трябва да се отбележи, че в Чепеларе винаги е имало „външни” ученици, не само сираци, които бяха настанявани в „Дома за юноши”, но и момчета с „добро” поведение бяха изпращани от големите градове в същия този „Дом за юноши”. За дома трябва да се напише роман, но негови автори могат да бъдат само Илия Калайджиев и Димитър Димитров, тогавашни възпитатели в общежитието и големи зевзеци, чийто талант се реализираше и в организирането на буйни купони. Покрай тях момчетата в общежитието добиха пиетет към музиката и умение да разпознават западните групи, забранени по това време. Някои от тези младежи станаха близки на семейство ни, например вечният бунтар Симеон Георгиев, който два пъти беше изключван и от чепеларската гимназия за по година. /По-късно той стана директор на Спортното училище в Чепеларе, направи много за българския спорт, но за съжаление рано си отиде от този свят./
С външните ученици, с местното „Окапале”, с чепеларски люде, достойни за перото на Чудомир, с театъра на сцена и извън сцената Чепеларе през всичките тези години бурно „живееше и дишаше” /както обича да казва голямата ми дъщеря/.
Красивите прически и дрехи на момичетата от 60-те се замениха с клош панталоните на 70-те, късите поли и опитите за пускане на дълги коси /опити, защото в училище на вратата се осъществяваше строг контрол и всички, позволили си по дълга коса, бяха подстригвани на място/. 80-те години минаха под знака на дискомузиката. Нощните барове и дискотеки в Пампорово се пълнеха с наши ученици, въпреки че имаше вечерен час. Включително и дъщеря ми я хванахме да скача от прозореца през нощта, за да отиде на дискотека посреднощ. Беше строго наказана от директора /баща й/ и не отиде.
80-те години, освен с дискомузика, се характеризираха и с „перестройката”. Тя се появи чрез руските издания „Огоньок”, „Аргументи и факти” и другите дисидентски списания, които в единични бройки попадаха в Чепеларе, но бързо обикаляха избрани люде и стигаха и до тогавашните единайсетокласници, които пък ги споделяха със свои учители.
Интересно резонираха политическите събития от Източна Европа в това малко, сгушено в сърцето на Родопите градче. На пръв поглед нищо не се променяше, то пак живееше в забавения си темпоритъм, но далечният тътен на недоволството достигна и до него. Бунтове най-напред в Унгария през 1956 г, след това пражката пролет през 1968 г. /за срам и позор наши войници бяха изпратени да „омиротворяват“ чехословашките бунтове, между които имаше и чепеларски момчета, мои ученици/, по-късно „Солидарност” в Полша, през 1989 падна и Берлинската стена, а в България дойде 10-ти ноември. Споменавам тези събития, не защото искам да направя хроника на антисоциалистическите движения в соц.-лагера, а защото те промениха по някакъв начин живота на хората в градчето. Започна свободно да се говори за неща, които преди изглеждаха еретични, появиха се нови теми, нови идеи, нови мечти.
Едновременно с политическите, социални и битови промени през годините се задълбочаваше и процеса на отчуждение от книгата. С времето в Чепеларе

още коментари...

]

Re: напред е светлината
от yd (whereareyouhiding@iaminmyself.org) на 26.10.2014 @ 12:32:03
(Профил | Изпрати бележка) http://www.iaminmyself

Урокът-спектакъл по „Малкият принц”, реализиран с осмокласници през 1985 година, има и още едно своеобразно продължение. Един от участниците тогава, сега виден директор на банка, организира представянето на „Малкият принц” преди две години с благотворителна цел, като актьорите бяха служители на банката. Представлението имаше успех, игра се в Софийската опера и обиколи сцените на цяла България.
В заключение ми се ще да кажа, че урокът-спектакъл помага за емоционалното, морално и културно израстване на учениците, развива духовната им култура, води по сложния лабиринт на опознаването на човешката същност.
И искам да завърша с едно стихотворение на Валери Даскалов, което той написа по повод урока-спектакъл, в който участваше в девети клас, и където проличава неговото, а така също и моето разбиране за същността на този метод.
Сега Валери ни гледа от другия свят, за съжаление много рано се пресели на небесната сцена.

УРОК СПЕКТАКЪЛ

Урок на сцената –
а сцената е класна стая…
Да бъдеш Хамлет,
роден да прекрои света
или Ромео, озарен със обич от девойка,
несрещната до днес…
Или Макбет – тоз сериен убиец…
Те всички, както много хора
по земята, от всички векове според представите си
се стремят към щастие и съвършенство.
Единствено Меркуций не надхвърля
възможностите си човешки:
приятел верен – верен и остава,
не хленчи пред смъртта,
шегува се със нея и умира
не като герой – като човек с достойнство.
Затуй го аз харесвам.
Но кой харесвам аз и кой не, никак не е важно…
Те всички са до мен…
Те всички са във мен на сцената-безкрайност.
Да! Сцената е космос.
Тя побира дори и вечността,
преливаща от минали и днешни, и бъдещи човеци…
Мъже, жени, народи,
Офелии и Жулиети…
На сцената промъквам се в душите и сърцата им,
а те обсебват моето сърце и мисъл…
Така живея аз живота на десетки,
на стотици, родени преди векове…
Или оживели под перото на поети,
отдавна слели се с пръстта.
Чрез мене те пък оживяват в мойто време,
в моя век,
във моята епоха…
Така изплащаме дълга си –
те към мен и аз към тях…
И няма никой да ни раздели
от днес до сетните ми дни…
Защото сляза ли от сцената,
спасението ми е в книгата –
отварям я и всичко се завърта отначало…

Севдалина Панайотова

]

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите

Сродни връзки

Рейтинг за текст

Опции

Р е к л а м а