автор: Rodenavlotos

„Всеки човек, подобно на луната, има своя неосветена страна, която не показва на никого” – Марк Твен

Наплюнчвам сутрин пръсти и гася свещта,
която като ритуал редовно паля
срещу страха от ножа гилотинов на нощта,
със хладния си дъх врата ми галещ.

Той не пропуска никога - секира на палач.
Внушава ми, че може да не съмне.
Като змия надушила яйце се плъзга здрач,
изгълтва сънищата ми. От тъмното

надничат всички мои забранени страхове,
които съм изпуснала като Пандора.
С кръвта ги нося – ген мутант от векове
и този страх съвсем не е престорен.

Страхувам се дори и от самата дума страх,
заради непонятната й власт и сила.
Засмукала съм го в утробата, в която бях,
превърнала го в белег следродилен,

за да умирам всеки път, когато ветрила
на мелници оприлича на кръстове.
И загрубяха като нестинарски стъпала
от парещите свещи пръстите.