автор: frezija

Не спирам да те моля да си тръгнеш.
Ти кладенец вместо това копаеш.
За болките отдавна съм обръгнала,
но тази ми е в повече, да знаеш!
Не си виновен, обичта е смелост,
а тебе са те учили от малък
пред всяко дуло да си слагаш челото.
Пред ръста ти страхът изглежда жалък!
Ти смело влизаш в мен и ме разнищваш,
но вее хлад от мъртвото ми тяло.
Напразно търсиш съчки за огнището,
каквото е горяло е изтляло.
Каквото се е смяло е проплакало.
Каквото е дошло, си е отишло.
Недей ми обещава, че ще чакаш,
защото никой не очаква нищото!
Не рядко смелостта граничи с глупост,
а тебе са те учили от малък –
един път като стомната се счупи
не можеш пак да я направиш цяла.
А аз съм на парчета от години
и кротко самотата си отглеждам,
не си виновен, че си сляп за тинята,
защото обичта е и надежда.
Говоря ти! Оставаш безразличен…
Парченце по парченце ме живееш.
Сглобяваш ме, защото ме обичаш.
Започвам да се моля да успееш!