автор: florans

Равнината бе разтворена като топла длан под небесния купол, а в далечината се очертаваха планинските възвишения, над които залезът кървеше...
Енравота потръпна и извърна глава, когато колобърът Хитол с един замах разпра тялото на жертвеното куче. Жрецът мълвеше тайнствени думи с притворени очи, а после разгледа внимателно окървавения дроб и тържествено огласи знамението на Тангра.
Омуртаг наблюдаваше напрегнато сцената, но хвърляше и строг поглед към първородния си син Енравота. Бе забелязал реакцията му и свъси вежди. Лоши слухове стигнаха до него, та бе длъжен да ги провери. Трябваше да побърза, за да пресече заблудите на бъдещия хан, който според един от най-близките му хранени хора, колобърът, се увлякъл по ромейската вяра. Самообладанието, което бе придобил в дългите години на власт, му помагаше да не излее веднага гнева си. Ханът знаеше, че в душата на човека трябва да се пипа фино. Любимецът му Енравота се бе отдалечил от вярата на дедите си и бе попил от ромейската отрова. Как бъдещият наместник на Тангра ще управлява народа си с чужд бог и ще поругае собствения?
Из земите на българите сновяха тайно проповедници и подвеждаха хората. Ромеите строяха храмове, богато и щедро ги украсяваха и там извършваха богослуженията си. Неговият народ не се нуждаеше от това. Храм бе цялата земя, слънцето, месечината, звездите. Всичко бе под открито небе, за да вижда и чува добре Тангра молбите им. Та нали той бе там, горе, що им е да се затварят и да се молят в тайно, когато земята и небето се докосваха и чувстваха прегръдката между твърдта и ефира! Тангра изпращаше чрез Слънцето живителни сили за всяка земна твар. Така знаеше Омуртаг. И въпреки самообладанието си, той бе в смут. Засега само главният жрец и ханът подозираха тайната…
Енравота едва дочака края на жертвения ритуал и бързо се отдалечи. Широката дъбова порта се отвори и стъпките му отекнаха в каменния под на просторното жилище. Мина покрай майка си, тя протегна ръка към него, но успя да изрече само името му:
- Енравота, сине….
Бъдещият хан махна с ръка, не му бе до приказки и влезе в покоите си. Изтегна се върху мечешката кожа и се замисли.
Звездите ставаха ярки и слизаха по-близо до земята. Трептяха и събуждаха спомени…
Енравота се видя като юноша. Препускаше с черния си жребец, опъваше в движение лък, стреляше в цел или хвърляше копие.
Кинам го наблюдаваше отстрани и му се възхищаваше. Византиецът отдавна живееше в българските земи, бе взет в плен и прекара известно време в тъмница. После Омуртаг го остави да се движи свободно из гумното, оградено с висок каменен зид и вътрешна стена от тухли и дялан камък.
Чужденецът бе приел смирено съдбата си на заложник. И ако първите години животът му се струваше жесток и непоносим, то сега се наслаждаваше на спокойствието и мира, обзел го отвътре. Бе изучил странните нрави на този народ, когото в родината му смятаха за див и бесовски. Постепенно подозрителността към пленника се стопи, допускаха го доверчиво до себе си, може би защото имаше кротък нрав и се отличаваше с благочестие. Деляха с него трапезата, буйните празненства и игрите. Не му липсваха и книги, прекарваше с часове, приведен над тях, като се отдаваше на размисъл и съзерцание. Ромеят отдавна бе престанал да буди любопитството на околните, понякога забравяше кой е, защо е тук, пък и никой не му го припомняше. Носталгията все по-рядко го навестяваше. Единствено жертвените обреди будеха у него отвращение и той се затваряше с часове, оттегляше от този свят на езическите церемонии, които смущаваха духа му…