автор: SAlexandrov

Духовниците на Валия често твърдят, че пророчествата имат смисъл само за вярващите, защото неверниците никога не биха ги разбрали. Ами ако нямаш вяра, но въпреки всичко си въвлечен в тяхното изпълнение? Нима съдбата се е подиграла с теб, защото си открил Свещен предмет, за който Светлия пророк отдавна е пророкувал намирането му? Що вещае то за теб самия? А за бъдещето, в което самият ти не вярваш?
Добре дошли във фантастичния свят на Саркания, в който митологичното се сблъсква с рационалното, футуристичното – с настоящето, а божественото – с диаболичното. Никой не може да каже със сигурност какъв ще е изходът, но едно е ясно – светът на хора, тарзийци и Исполини предстои да бъде променен…

Част първа: Съдбовни събития
Автор: Светослав Александров

На Таня и Крейг, които погледнаха на мен отвъд това, което съм, на проф. Джон Ленокс, който погледна на света отвъд това, което е...

Евелин трепна, след което веднага изтича и се скри зад близките шубраци. Остана там, докато видя виновника – малко оранжево гущерче, което тихо шумолеше сред листата.

Момичето въздъхна леко от успокоение. Преди време тарзийците бяха истинска напаст и редовно щурмуваха западните граници, но през последните една-две години не бяха забелязвани нови атаки и всички се надяваха, че така ще бъде и занапред. Заради предпазливост повечето жители на Западна Валия носеха оръжие със себе си и Евелин не правеше изключение. Тя усещаше своята дълга кама, затъкната в пояса ѝ, която точно в този момент ѝ причиняваше страшно неудобство, защото се беше наклонила под някакъв ъгъл и дръжката се беше забила в корема. Мисълта за хладното оръжие вдъхваше сигурност на девойката, въпреки че никога не ѝ се беше налагало да го използва в бой, дори и срещу животно.

Слънцето бавно клонеше към Запад, без да бърза да се сгуши зад мержелеещите се в далечината хълмове на Червените земи. Евелин се укори мислено за проявения страх. Признаците за нашествие щяха да са твърде явни. Най-малкото щеше да се вдигне прах, който да бъде забелязан от часовоите и те щяха да алармират Църковните настоятели, които веднага биха забили камбаните. След като осъзна очевидната истина, девойката пресметна наум колко време остава до края на деня и се намръщи.

Евелин мразеше работата си. Условията във Валия бяха сурови и всеки бе длъжен да работи, за да изкарва прехрана на себе си и близките си, но малко са професиите, които бихме могли да опишем като престижни. Мъжете с усет към духовното ставаха свещеници, а най-добрите свещеници се стремяха към епископски сан, което практически бе равносилно на управленска позиция. Грамотните и с уклон към знанието валийци работеха в корпуса на Селекторите и създаваха нови сортове семена и културни растения. Специален отряд се мъчеше да ограничава настъплението на пясъците на Южната пустош. И ако бихме могли да приемем свещеничеството за специално призвание, то тези, които не успяваха да станат Селектори или не влизаха в Отряда за борба с Пустошта нямаха богат избор – обикновено работеха изнурителна работа на нивата. Евелин не правеше дори и това, защото се оказа, че тежкият полски труд не е по крехките ѝ сили. Затова започна да се занимава с крайно нетипичното за едно момиче занимание – да лови риба. И тя се срамуваше от това.

Но баща ѝ, брат ѝ и по-малката ѝ сестра никога не бяха дали повод за този срам, нито пък бяха показвали, че самите те се чувстват неудобно от това, с което Евелин се занимаваше. Неведнъж бе усещала погледите на облекчение, когато се прибираше у дома си с пълна кошница с риба и по това разбираше, че е спасила семейството си от поредната гладна вечер. Работата на девойката не беше особено натоварваща, нито бе съпътствана от кой знае какви неудобства, като се изключи отвратителната рибна миризма. Евелин просто трябваше да залага и прибира малките капани (продълговати мрежички с примка) от бавнотечащото корито на безименната река, която се намираше на 3-4 километра от дома ѝ в Червен край. После събираше рибата в кошница. След тези простички занимания оставаше доста свободно време и възможности за отдих, други забавления и дори срещи с работещите в околните ниви нейни приятелки. И въпреки всичко, Евелин не беше доволна. Непрекъснато се гневеше на себе си, че не е достатъчно добра. Често си припомняше с горчивина, че брат ѝ Алан беше преминал успешно изпитите в Отдела за борба с Пустошта а по-малката ѝ сестра Линда беше приета на работа сред Селекторите. А Евелин – просто обикновена рибарка, която вършеше тази работа от неумение да прави нищо друго.

Рандал, бащата на семейството, успокояваше девойката и я уверяваше, че няма срамна работа в този свят. „Не забравяй, че всички можем да бъдем полезни за бъдещето на Валия, независимо от това какво вършим“, твърдеше той. Момичето приемаше думите му през сълзи, но успокоенията и увещанията не ѝ помагаха да се почувства по-добре. Евелин все пак беше благодарна на баща си и считаше, че той е истинско съкровище. Мнозина нейни приятелки ѝ биха завидяли – не толкова строг и не толкова фанатичен, макар да беше редовен на църковните служби.

Евелин потисна мрачните си мисли и се отправи надолу по течението на реката. Днес тя бе решила да заложи част от мрежичките в морето. Морето, иначе наричано от църковниците Тристранното море, беше спокойно през голяма част от времето и понякога рибата се събираше досами брега. Вретеновидните морски рибки бяха плашливи и само изчакваха човек да се приближи, за да се спуснат някъде навътре. Затова решението да хвърлиш пет от общо петнадесет мрежички в морето винаги означаваше да рискуваш да се върнеш с по-малко улов. Но морските риби бяха по-вкусни, за разлика от речните не миришеха натрапчиво на тиня и всички във Валия ги предпочитаха. Тъй че Евелин не се притесняваше да ловува в морето и никой не я укоряваше, ако решеше да се върне със зле напълнена кошница, но с няколко морски рибки. Стига, разбира се, останалата храна да не бе на свършване.

Неприятната гледка на появилите се вълни подразни Евелин и тя осъзна, че днешният улов се очертаваше да е лош. Реши да не изчаква повече, както би направила при по-хубави обстоятелства и започна да изтегля мрежичките. Както очакваше, в първата нямаше нищо. Вече поизнервена, започна да тегли втората, но по лекотата на издърпване разбра, че и тя е празна.

Третата обаче натежа. Евелин не вложи големи надежди, защото знаеше, че в капана може просто да са попаднали водорасли. Но когато го изтегли, момичето беше сразено.

Нямаше риба, но това, което бе попаднало в мрежичката, не беше водорасло. Удивената Евелин държеше в ръцете си сребрист диск, голям колкото човешка длан и дебел колкото палец. Впечатлена от непознатата находка, момичето започна да я заглежда съсредоточено в опит да разбере предназначението ѝ. „Не е точно кръгъл този диск“, помисли си девойката. „Има две вдлъбнатини от едната и от другата страна, разположени точно една срещу друга“. Евелин обърна диска от другата страна и насмалко да го изтърве – толкова силна бе изненадана.

На него бяха изобразени две фигурки – извезан с непознати символи нож и красиво изваян ключ.

„Нима това е възможно?“, прошепна Евелин полугласно. „Нима Бог наистина ме изпитва за моите съмнения?“

Всички хора знаеха за Свещените предания, но Евелин никога не допускаше, че някой ден може да види някой от загубените Свещени предмети, не просто да го докосне!

Видът и особеностите на предмета напълно съвпадаха с описанията, които се приписваха на Талисмана на спокойствието. Един от предметите, за които е пророкувал Светлия пророк.
~ ~ ~ ~ ~
Евелин не помнеше как се бе прибрала предната вечер. Машинално беше сгънала празните мрежи от морето, машинално беше събрала улова от рекичката, машинално беше тръгнала към къщата си. Девойката бе решила да скъта талисмана в малка хралупа, високо разположена на едно дърво край реката (беше сигурна, че само тя знае за скришното местенце). Здравият разум изискваше тя да се прибере с талисмана незабавно и да го предаде на Църковните власти, но вътрешно нещо я спря и Евелин реши първо да почака. Поне до понеделник, когато щеше да се върне обратно край реката и да разгледа находката по-подробно.

Най-накрая неделята дойде – единственият ден, в който девойката можеше да почива. Неписаните правила изискваха всеки да присъства редовно на службите на Тристранната църква – нещо, за което не в последно време не следеше чак толкова стриктно. Обществото на Валия през последните години бе станало по-либерално, макар че по високите етажи на Църквата все още властваха преди всичко закостенели фанатици, които си имаха своите последователи навсякъде. Евелин присъстваше с баща си само в началото на службите, но по-късно, когато храмът се пълнеше с хора, все намираше начин да се измъкне бързо. Рандал знаеше затова, но никога не държеше сметка за поведението на дъщеря си. Той не би си позволил да я накаже, за разлика от някои други по-фанатизирани бащи, които дори си позволяваха да искат разрешение от Свещенството, за да изобличават и назидават децата си публично в Църквата ...

Днес щеше да е дори по-лесно за Евелин да се измъкне. Тя и баща ѝ Рандал (Алан и Линда по това време дежуряха край Южната пустош) по стар навик пътуваха за Албор веднъж месечно – най-големият град във Валия и нейна столица. Днешният ден беше точно такъв. Албор беше претъпкан с хора, които живееха в нетипични за останалите валийски селища многоетажни постройки. Евелин обичаше да се среща тайно с алборските си приятелки и да се разхожда с тях далече от храма. Виждайки коя от тях присъства на служба, тя ѝ намигаше конспиративно, след което момичетата тактично се изнасяха една след друга и се срещаха в нечий дом. Понякога Евелин се укоряваше вътрешно, че не е толкова последователна в религиозните практики, но обикновено се успокояваше с факта, че всички млади го правят.

Не че не беше вярваща. Дълбоко в себе си тя чувстваше, че проповедите за Тристранния Бог са истинни. Просто не намираше смисъл да стои всяка неделя да слуша все едни и същи поучения, псалми и религиозни стихове, които всеки човек знаеше от малък. Освен това тя се съмняваше в някои от поученията, но за това ще стане дума по-късно в нашия разказ.

Засега е достатъчно да сте наясно, че в тази въпросна сутрин Евелин почти бе забравила за диска и се остави да бъде погълната от ежедневните подготовки преди отпътуването. Неделните сутрини обикновено започваха така – Евелин ставаше рано, обличаше дрехите си и отиваше в големия хол на къщата, където баща ѝ вече я чакаше. Така беше и днес.

-Добро утро на моята прекрасна дъщеричка – каза баща ѝ по навик.
-Добро утро на моето татенце – отвърна тя със същата закачлива интонация.

Бяха сплотено семейство. Рандал беше загубил съпругата си преди дълги години, при трудова злополука. Бяха му казали, че е станал инцидент с една от двете древни машини, по време на работата на нивите. Машината тръгнала неочаквано и прегазила жена му, като я влачила в продължение на десетки метри, преди да спре завинаги и вече никога да не проработи отново. Така и никой не разбрал как тъй античната машина, за която се вярваше, че обслужвала самостоятелно, без човек, който да я управлява, нивите на Валия от древните и славни времена, преди идването на Мрачния пророк, изведнъж поела неконтролируемо, прегазвайки неколцина от работниците, сред тях и вярната съпруга на Рандал. След трагедията Евелин беше станала любимка на баща си и той непрекъснато се стараеше да ѝ угоди. Сам купуваше дрънкулки от пазара на жените, заради което околните често се шегуваха с него. Разбира се, говореше ѝ умалително, като всеки разнежен беща. Никога не коментираше в отрицателен смисъл работата на дъщеря си, но вътрешно беше спокоен, защото рибарството бе сред най-безопасните занимания, които можеха да се вършат във Валия.

Рандал и Евелин закусиха набързо овесена каша, след което девойката отиде в съседната стая да се разкраси. Бащата излезе навън и се запъти към обора, за да впрегне слабите кончета в каручката. Трябваше да побързат. Слънцето бързо се издигаше и ако не съумееха да тръгнат преди момента, в който сенките навън започваха да се смаляват, можеха да не успеят да се вредят за място в алборските конюшни. Но цялата подготовка беше свършена в разумно време. Скоро возилото бе подготвено за път и то се затътрузи по тесния земен път, отправяйки се по посока към Албор.

Докато пътуваха момичето гледаше ту напред, към лъкатушещата пътека, ту назад към смаляващия се Червен край със схлупени къщурки и покриви от каменни плочки, ту надясно, в посока нивите, които разделяха пътя от крайречния регион. Някъде там, сред далечните крайречни дървета, се намираше това дърво, което пазеше нейната тайна...
~ ~ ~ ~ ~
Албор е красив град. Всички населени места във Валия се описваха като градове, градчета и селища, но въпреки това Албор беше единственото място, което с достойнство можеше да се нарече град. Даже Тирий, за който се говореше че е най-голям по площ и население, не можеше да се мери с неговото величие. Освен многоетажните постройки, Албор беше единственият град с просторен център, огромни сводове и арки, извезани с непознати писмена и фигурки, които явно нямаха друга функция, освен да придават допълнителна красота. Тъй като човек очевидно не можеше да построи такива красоти, логично беше да се приеме, че градът е създаден от самото сътворение като подарък от самия Тристранен Бог (дори Светлият пророк не би могъл да сътвори такова чудо). Алборската катедрала в сърцевината на града беше прекрасна, с искрящи на слънчева светлина златисти куполи, цветни прозорци и изкусен стъклопис. Непосредствено срещу катедралата се намираше и единственият във Валия часовник, разположен във висока кула, около която непрекъснато кръжаха пъстрокрили птици. Евелин винаги му се възхищаваше, колчем пристигаше тук. Никога не разбираше защо е удобно да се раздели денонощието на 24 равномерни части във времето и предпочиташе да се ориентира по Слънцето и двете луни, но явно алборци използваха и даже предпочитаха тази система.

Дори и местните жители обаче не можеха да предположат колко много се е изменил Албор през вековете, при това не към добро. На никого не правеше впечатление градския упадък, рушащите се сгради и понякога опасно падащата мазилка от тях. Вероятно това се дължеше на факта, че Църквата упорито назначаваше хора, които старателно почистваха града и премахваха много от нередностите. На коне и каруци не беше позволено да навлизат вътре и всички хора се придвижваха пеша, независимо от огромните разстояния, само и само за да не замърсяват поддържаните улици. Алборските конюшни бяха разположени отвън. Очевидно бяха построени в нечия по-късна епоха, защото макар и широки и просторни, все пак бяха едноетажни, без мраморни покриви, покрити със стандартна настилка от плочки. Те служеха едновременно за паркинг на каручките и за помещение на пристигащите коне. И за място на спорове между подранилите и закъснелите, които не можеха да си намерят удобно място за настаняване на возилата.

Рандал и Евелин безпрепятствено преминаха през настаняването и се отправиха пешком към вътрешността на Албор. Бащата бе в отлично настроение и от време на време правеше коментари за хубавото време, колкото да се намира на приказка, или кроеше краткосрочни планове, за да зарадва дъщеря си.

- Есента, ако Бог позволи, ще те доведа пак тук, но за цял един месец. Ще помоля леля ти Арина да те приюти за известно време, за да се нагледаш и ти на красоти. Ще се справим през това време с прехраната. Батко ти ще се е върнал и ще помага с рибата, а ти ще можеш да си починеш. Нали?

Арина, сестрата на Рандал, още от малка се бе оженила за богат алборец и обичаше да кани гости. Евелин също обожаваше компанията ѝ, но никога не беше престоявала дълго у тях. Ентусиазирано се съгласи с баща си, докато двамата бавно крачеха по бежовите и облицовани с многоъгълни плочки тротоари.

Никой от двамата нямаше и представа, че това нямаше да се случи и скоро щяха да настъпят преломни събития не само за семейството на Евелин, но и за бъдещето на Валия.
~ ~ ~ ~ ~
Архиепископ Геофрей крачеше нервно в управленската зала, която представляваше едно от горните помещения на катедралата. Предстоеше да пристигнат епископите от цялата страна, които щяха да се настанят на пейките в дясната ложа. Другите две ложи, лявата и горната, стояха празни, откакто Геофрей се помнеше. Всъщност те винаги са били празни през последните няколкостотин години. Древните църковни правила определяли ясно повелята на управление, което, според църковната история, е било еднакво за цяла Саркания преди да се появи Мрачния пророк. В лявата ложа някога са седели представителите на Тарзия. А горната ложа, тази с по-високите и обширни кресла, е била предназначена за Исполините от Сидонея. Епископатът вярваше, че в отдавна отминали хилядолетия това разделение е гарантирало плурализъм и мъдро вземане на решения за целия свят и благоденствието на трите страни.

Но в днешно време, според изключенията, които допускаха църковните канони, валийските власти заседаваха сами. Много столетия бяха минали от пристигането на Мрачния пророк и прекъсването на връзките между страните. Оттогава насам всички заседания се бяха провеждали самостоятелно от представителите на Валия – все пак страната не можеше да съществува без управление. Но вероятно голяма част от епископите вече не се интересуваха нито от каноните, нито от правилата. Те вече бяха започнали да преследват свои собствени егоистични цели, каквито може би в древно време никога е нямало да бъдат одобрявани. Днес Валия управляваше сама себе си и Църковната управа нямаше защо да се заблуждава, че би се съобразила с мнението дори и на мъдрите Исполини.

„Исполини...“, прошепна тихо Геофрей. „Скоро няма да има нужда дори и от спомена за тях. Аз ще успея да изпълня пророчеството и аз ще съм единственият владетел над цяла Саркания, с благословията на Тристранния Бог. Стига планът да проработи“.

Но дали щеше? Втора експедиция се беше провалила толкова близо заветната си цел и провалът влудяваше архиепископа. Предстоеше трета. Ако и третата претърпеше крах, Геофрей, макар и върховен владетел на Валия, много лесно можеше да загуби благоволението на Епископата. Засега единственото негово предимство пред останалите духовници бе, че само той беше упълномощен да знае за Великата Тайна, на която исторически единствените пазители са били архиепископите. Ала никой от предшествениците на Геофрей се бе опитвал да изпълни Великата заръка за Пророчеството.

Вратата се отвори. Двадесетте епископи влязоха. Поклониха се почтително на Геофрей, целунаха му ръка и застанаха пред местата си в ложата. Както повеляваше традицията, архиепископът отсече:

-Свободни сте да заемете местата си.

Сега вече Съвещанието можеше да започне. Архиепископът започна с речта си.

-Ваши Преосвещенства. Няма нужда да споменавам трагичните причини, около които предишните две експедиции завършиха с неуспех. Важното е, че Мое Високопреосвещенство – Геофрей повиши тон и премина в трето лице за себе си, както винаги правеше, когато искаше да се самоизтъкне или да спомене нещо важно – е предвидил бъдещето. Убеден съм, че третата експедиция ще успее. И съм убеден, че от нейния успех зависи бъдещето и просперитета на Валия и Албор.

Архиепископ Геофрей поемаше сериозен риск. Ако това, което буквално пророкуваше с тези думи, не се сбъднеше, можеше дори да загуби епископската си титла. Макар и обществото в известна степен вече да беше по-свободомислещо и да отбягваше стриктното спазване на църковните правила, все още никой не се беше осмелил да върви противоположно на тези от тях, които са ясно написани. Архиепископът се считаше за наместник на Тристранния Бог и имаше авторитета да казва пророчества, ако считаше, че е получил нужното боговдъхновение. Но правилникът предвиждаше и неговото заместване в случай на несбъднато пророчество. И освен това беше писано черно на бяло - може да има само един с достъп до Тайното помещение, където се помещаваха свитъците на Великата тайна. Щеше да има нов архиепископ, който да получи достъп до Тайното помещение, но вторият, който вече знаеше тайната, ставаше неудобен. Последствията можеха да се окажат много неприятни – или доживотен затвор в тъмница, или вечно изгнание извън Валия, в Южната пустош или Червените земи, сиреч – равносилно на смърт.

-Ваше Високопреосвещенство – поде бавно епископ Джоузеф, управител на Червен край, – осъзнавам, че мисията е от изключително важно значение. Но продължавам да се опасявам, че неизвестните фактори пред нас са много. Ние не знаем в какво състояние е Пясъчния град. Дори и да го стигнем до него, не знаем къде е Ключът на мъдростта. И освен това, ние имаме нужда от трите Свещени предмети. Два от тези предмети са загубени. Без тях няма как да успеем!

Архиепископ Геофрей почувства как студени капки пот избиват по гърба му. Напоследък епископите бяха станали по-любопитни. А в никакъв случай не трябваше да разбират. Истинската съдба на Втора експедиция не беше ясна на мнозина от тях...

-Ваше Преосвещенство – отговори остро архиепископът, – вие очевидно нямате достатъчно вяра, за да се доверите на картата, нали? Щом градът е нарисуван там, значи той съществува. Ключът няма къде да е другаде, освен в местната катедрала. И още нещо – вие май наистина сте маловерник, щом ми задавате такива глупави въпроси. Нали Ключът на мъдростта е носител на мъдрост? Получим ли го, ще имаме достатъчно мъдрост да открием и другите два предмета.

Джоузеф се почувства неловко, тъй като разговорът поде в неприятна нему посока.

-Някакви други възражения? – попита Геофрей с тон, който всъщност показваше, че не иска никакви възражения. И добре че нямаше, защото архиепископът можеше да изгуби търпението си. – Добре. Очаквам от Вас най-достойните кандидати. Препоръчвам ви да избирате сред Селекторите и Отделът за борба с Пустошта. До десет дни искам списък с имената. Подготовка – до лятото най-късно. Достатъчно ясен ли съм?

~ ~ ~ ~ ~
Широкият молитвен салон на катедралата вече се пълнеше с хора. Както църковният етикет повеляваше, никой не говореше на висок глас. Чуваше се само тихо шумолене и шляпането на обувки върху облицования с плочки под. Като всяко момиче, което е свикнало да живее в малко населено място, Евелин не изпадаше във възторг от пълчищата. Затова, докато изчакваше началото на службата, погледът ѝ непрекъснато се рееше нагоре. Както всички останали, вярваше, че катедралата е построена от самия Тристранен Бог, защото смяташе, че нито един човек не може да сътвори такова великанско помещение. Огромният купол се намираше на невъобразимо разстояние над хората. Стъклописът оцветяваше навлизащите отвън слънчеви лъчи в мистичен оттенък, а надвисналите над главите на хората гигантски статуи на някогашни мъдреци, вероятно Сидонейски Исполини, изглеждаха покровителствено. Сякаш цялата обстановка нашепваше: „Бог се грижи за нас“.

„Твърде жалко, че архиепископът ще влезе след малко и ще развали всичко“, помисли си Евелин. Никога не го бе признавала открито, но тя не харесваше Геофрей. Вярата трябваше да олицетворява нещо добро, а нещо в лицето на архиепископа навяваше пошли мисли. Девойката не можеше да определи какво точно не бе наред, но беше сигурна, че нещо наистина не е наред.

Геофрей вече влизаше и заемаше своето място на трона, изваян от мраморизиран бял варовик и украсен със злато. Проповедта скоро щеше да започне...

Преданията, които представляваха и официална история на Валия, бяха добре известни на всеки човек. Записани подробно в Книгата на Светлия Пророк, те разкриваха всичко за миналото на света и чертаеха път за неговото бъдеще.

Преди безброй отдавна потънали в забвение поколения, Тристранния Бог закопнял да създаде свят, който да обича, със създания, за които да се грижи. Така сътворил света Саркания по свой образ и подобие, съответстващ на трите му най-велики след любовта качества: Мъдрост, Сила и Спокойствие. В центъра на Великата пустош той сътворил водата и изваял Тристранното море, чиито три големи залива отделяли три страни. На североизток могъщият Бог създал страната Сидонея. Тя била преобраз на Неговата Мъдрост. Обитавана от Исполините, които живеели много по-дълго от останалите същества, Сидонея създавала произведения на културата и изкуството и мощни машини, които можели да летят по въздух, да плуват по море, да обработват земята. Повечето от тези машини отдавна са изчезнали.

На северозапад Бог създал Тарзия, в която най-добре се въплътила Неговата Сила. Тарзийците отглеждали животни, които служели за храна на цяла Саркания. Някои животни били затворени в тесни пространства и давали мляко, вълна и други продукти, докато други бродили на свобода из широките равнини. Младите тарзийци тренирали усилено, за да ги ловуват. Преданията в Книгата разказват, че тарзийците били толкова силни, че успявали да повалят много по-големи от тях твари с голи ръце. Но иначе, макар и физически по-силни от човеците на Валия, тарзийците били добронамерени и винаги били в готовност да споделят своето гостоприемство с тях.

Най-южната страна била Валия, страната на човеците, в нея Тристранния Бог най-добре вложил своя Мир и Спокойствие. В миналото валийците били щастлив народ, който се е занимавал със земеделие. Човек никога не вдигал ръка не просто срещу друг човек, но и срещу животно. Хората се отвращавали от всяка проява на насилие. Тъй като самата Валия и човешката раса са били символ на Мира, цялото управление на Саркания се е координирало оттам. Съвещанията между трите раси – на тарзийците, на Исполините и на човеците били провеждани първоначално или в отдавна загубения Пясъчен град, погълнат преди безброй години от Южната пустош, или в Албор. До идването на Мрачния пророк не е имало никакви войни... Едва тогава някои хора се научили да боравят добре с оръжия, а днес ролята на валийското въоръжение се поема от най-добрите представители на Отряда по борба с Пустошта. Иначе и днес повечето от хората са миролюбиви, макар и светът да се е променил.

Поколение след поколение минавали без никакви конфликти. Всички раси живели в хармония, съобразно промисъла на Тристранния Бог, който с любов копнеел за щастието на всички разумни същества. Тарзия и Сидонея търгували безпрепятствено. Някога над северния залив на Тристранното море се е разпростирала митичната Северна равнина със своите тучни и красиви ливади. През нея минавали много пътища и тарзийците и сидонейците често пътували от едната до другата страна. Иначе, тарзийците пътували до Валия по-рядко. Обикновено единствените тарзийци, които достигали Валия, били тези, които се качвали на Сидонейските кораби. Това е бил и основният начин за връзка между Валия и останалия свят. В района на Северния Нос на страната все още можеха да се видят останките от пристанище „Премъдрост“.

Но една съдбовна нощ жителите на Валия чули пронизително свистене. Много хора изскочили от домовете си и съзряли огромно огнено кълбо, което разсякло нощното небе. Това е бил моментът на пристигането на Небесната кула заедно с Мрачния пророк. Последните Сидонейски посланици които дошли, разказали, че кулата е паднала в близост до техните граници, в Северната равнина. Но с падането над равнината се спуснал страшен мрак, който я сковал и тогава мястото било наречено Северните ледове. Тогава Тарзия била откъсната от света и никой не чул дълго време вест от нея. За сметка на това от Кулата започнали да излизат пълчища неизвестни същества, които нападнали западните граници на Сидонея. За пръв път се споменало името на Мрачния пророк, който искал да наложи своята власт навсякъде. Страховитите му вестоносци прогнозирали за идващия край на познатия свят.

Настъпило това, което Валия нарича Страшните времена. С напредването на войната между Сидонея и чуждите нашественици корабите идвали все по-рядко, после съвсем престанали да идват. Валия останала без никакви вести от останалите две страни на Саркания. Църковното настоятелство на страната се опитало да прати посланици на Запад, към Тарзия, през Червените земи, или да търсят път на Изток, около Непристъпните гори, за да стигнат до Сидонея. Никой с точност не знае каква е била съдбата на тези опити, известно е само, че са завършили с провал. Изолирана от света, без подкрепата на останалите страни, Валия започнала да запада. Избухнали болести и глад. Мнозина измрели. Сивите пясъци на пустошта, които до този момент били приемани просто като естествената граница на Южна Валия, започнали да настъпват агресивно и да заемат мястото на плодородните земи.

Никой не може да каже със сигурност колко време продължили Страшните времена. Накрая обаче се родил човек, който останал в историята като Светлия пророк. За пръв път научил хората да създават машини, макар че те никога не станали толкова съвършени, колкото Сидонейските. Познавал всяка една билка и научил неколцина души на Лечителството, които били изпратени да практикуват занаята си в различните региони на Валия. Така смъртните случаи от пагубните болести постепенно секнали. Създал престижната група на Селекторите, които търсели създаването на такива растителни видове, които растат на суха почва, и така ограничили настъпването на Южната пустош. Не на последно място – Светлия пророк пътувал надалече, събирал сведения, проучвал исторически източници, и накрая описал историята на Саркания в своята Книга. Така свършили Страшните времена, но започнали Трудните времена – Валия била спасена, но вече трябвало да се справя сама с всичко отсега нататък.

Освен познания за миналото и практическа помощ за хората, още две неща е дал Светлия пророк. Първото е известно на цяла Валия: Визията за бъдещето. Тристранния Бог наистина притежава цялото всемогъщество да сложи край на тиранията на Мрачния пророк и е можел да го направи в момента на неговото пристигане, но Трудните времена били допуснати от Него, за да могат жителите на Валия да се усъвършенстват и да станат самостоятелни. Преди това ще дойдат много изпитания, неочаквани врагове ще се появят, но и неочаквано спасение ще донесе пълна победа над мрака. Победата ще настъпи, когато в Катедралата на Албор бъдат намерени и събрани на едно място отдавна изгубените Свещени предмети, раздадени в началото на Сътворението на трите държави – Кинжала на силата, Ключа на мъдростта и Талисмана на спокойствието. Тогава самият Тристранен Бог ще слезе от Небето, ще изтреби враговете на Мрачния пророк, ще съживи тези, които са се усъвършенствали достатъчно, и ще претвори света в един нов и съвършен свят, в който съживените ще живеят щастливо, ден и нощ, за вечни векове. Това беше Пророчеството, а стремежът на Църквата да си възвърне предметите беше известно като Великата заръка.

Второто нещо, което е дал Светлия пророк, е Великата тайна. Но тя е известна само на архиепископа и се предава на всеки следващ такъв. За нея обикновените жители на Валия правеха само догадки. Знаеше се само, че трябва да остане скрита от хората до изпълнението на Пророчеството. Мнозина вярваха, че Тристранния Бог е предвидил такива велики промисли и чудеса за всеки един, който ще бъде съживен отново, че те не биха могли да бъдат схванати от човешкия ум преди претворяването.

СЛЕДВА