автор: deida

Прогнили сливи през септември
търкалят се по тротоара.
Напомнят, че сме смъртни, земни
и плюят в слънцето презряло.
И всяка есен се повтаря.
Звезди унили нишки точат,
процеждат се по небосвода,
а вятърът влече нарочно
и скупчва всеки стръмен облак.
Едни от нас ги няма вече?
Други - стоят и устояват?
Старее утре в този облик,
немее, ала пак успява -
Обръщане на пясъка
и пак живеем,
пишем същото,
прегрърнати издишваме се,
инерция на тласъци.
Понякога се срещаме за мъничко,
но само, за да споменем довиждане
Излишно ли е?
А сливите изгниват между плочките,
(мечти за слънчогледи под капчука)
изтляло вече слънцето мъждука.
Звездите са високи и безочливо
се смеят, сякаш че не сме оттука?

---