автор: hadj

Една сутрин бабата на Тоху се събуди с рак на лявата пета. Тя веднага изпадна в паника и пусна обява по радиоточката с подробно описание на тежкото си състояние. През следващите три часа бабата приемаше съболезнованията на своите съседки и приятелки. Една от тях, която в продължение на четири години беше страдала от остра форма на дислексия и в резултат на това беше загубила предните си два зъба, беше особено полезна и обстоятелствена.
Тя не само обогати общността на развълнуваните лели с подробности за четири вида свързани заболявания, но успя да предаде в общи шрихи най-важните моменти от биографията и служебните успехи на своя внук, който беше заминал за чужбина преди три години.

Когато Тоху пристигна на местопроизшествието, той намери баба си полулегнала и завита с четири одеала, описваща подробно на постоянно набъбващата тълпа невероятните болки, на които е подложена. Четири от най-близките съседки поднасяха кафе, чай и сладки. Левият крак беше изваден на показ и развитието на рака биваше следено непрекъснато от леля Петия - бивш ветеринарен лекар.

- Бабо, трябва незабавно да се свържем с личния ти лекар, - успя най-накрая да каже Тоху.

Свързаха се с личния лекар, който записваше пациенти за след три години и осем месеца. Тоху потърси в спавочника на баба си информация, дали подобно забавяне няма да се окаже фатално. Ракът на лявата пета не фигурираше в справочника, но най-близката до него болест, която Тоху можа да намери - шап на предните крайнци, не беше никак окуражаваща.

- Според това, което казват специалистите, ако го пръскаме с имобилайзер, можем да забавим действието за около една година, но не и повече - обобщи Тоху.
- Ох, ох, клетата аз - пъшкаше бабата.
- Ох, ох клетата тя - припяваха с чувство съседките и сърбаха от чая.
- Бихме могли да ампутираме - подсмърчаше някой.
- Да пише на министър-председателя.
- Да опитаме с паста за зъби.

Предложенията продължаваха да валят и Тоху се чувстваше вече малко замаян, когато изведнъж се сети за своя приятел - ЖЕЛЕЗНИЯ ДИК. Железният Дик беше лекар и нямаше да откаже на Тоху да прегледа баба му.
В гимназията Тоху имаше петима приятели. Те бяха свързани от гореща приятелска любов, дълбоко взаимно уважение, сходни интелектуални стремления и 135 килограма череши, съвместно откраднати от черешовите дървета в съседните дворове за периода 1985-89 година. Един от тях беше Железният Дик.

Преди да получи прозвището си Железния Дик, Железният Дик беше известен в тайфата като Медния Дик. Казвахме му така, защото говорът му наподобяваше много на мед. Изтъркулването на думите от устата му ставаше със скоростта, с която медът капе от полу празно, почти хоризонтално поставено бурканче. Злите езици разбира се наричаха Дик просто Флегмата, но за нас, които го обичахме, той беше просто Медния Дик.

Един ден Медният Дик беше заловен от учителя по христоматия и храчене с недостойна за един гимназист литература в чантата. Въпросната литература се състоеше в книжле, което предлагаше новаторски, революционен прочит на любимата поема на преподавателя по христоматия и храчки: Хей, хрисими хриле хвърли, холандецо хвърчащ. Медният Дик беше разпитван три часа в учителската стая от специално набран за целта екип, но твърдо отказа да посочи източника, от който се беше сдобил с въпросното книжле. Най-накрая преподавателят по христоматия и храчки отчаяно извикал:
- Не човек, а желязо.
И така Медния Дик стана Железния Дик. Той беше много горд, тъй като чувстваше че е преминал не просто от една сплав към друга, но и че е станал някак си по-твърд и мъжествен.

Медният Дик записа медицина. Това беше голяма изненада за всички нас. Едва години по-късно неговата племенница ни довери историята за приемането му в Медицинския Университет "Плът и кокал". Тази история тя прочела в дневника на Железния Дик, за чието съществуване не знаеше дори и неговото най-близко същество - Сашо Моргата. Племеницата намерила дневника увит в непромокаема хартия и спуснат с връв надолу в тоалетната чиния, докато усилено търсела спестовната книжка на чичо си. Посочвам тези обстоятелства като доказателство за истинността на историята, която тя ни продаде. Та приемането на Железния Дик станало по следния начин.

Надпреварата за трите места в "Плът и кокал" е много усилена - всяка година около 100 души кандидатстват за тях. Седемдесет и пет процента отпаднали още на първия кръг, когато им показали едно до друго слон и хлебарка и те трябвало да определят кое е слона, кое - хлебарката. Петдесетте процента от кандидатите, които имали някакъв мозък в главите си, решили, че подобен идиотски въпрос вероятно е уловка и започнали да търсят скрития смисъл зад него. Те или не успели да дадат никакъв отговор, или казали нещо много задълбочено и напълно извън темата и били скъсани. От другите петдесет процента половината случайно идентифицирали слона и хлебарката правилно, а другата половина случайно ги идентифицирали погрешно. Железният Дик имал щастието да попадне в първата група. Той от малък си спомнял как малки, гнусни, кафеникави слонове пълзели в кухнята по мръсните чинии в мивката, а освен това един наш съученик имаше домашна хлебарка и ние всички много обичахме да си играем с нея, като се хващахме за хобота й и я карахме да ни носи насам натам.

Доколкото разбирам целта на този първи кръг е била да елиминира по-интелигентните кандидати. Естествено всички знаем, че интелекта и мисленето са пагубни в медицината, където човешкото здраве, а понякога и живот зависят от бързата и компетентна реакция на медика.
Вторият кръг от конкурса бил къде къде по лесен. Там се изпробвали потенциала за развиване на умения от изключителна важност за бъдещата лекарска практика на кандидатите. Железният Дик се проявил много добре при изказване на съболезнованията на близките на пациента и при измиване на ръце (преди и след операцията).

На третия кръг били останали само трима кандидати за едно място и решаващи били моралните качества и мотивацията на кандидата. Комисията попитала Железния Дик защо иска да стане лекар. Той отговорил, че много обича маркови коняци. Всеизвесто е, че лекарите непрекъснато получават от благодарните си пациенти шоколадови бонбони и маркови коняци, а заветната мечта на Железния Дик винаги е била да може да напълни ваната си с марков коняк, да се потопи в нея и да излезе чак след като конякът се свърши, но без да дърпа запушалката.

С този си отговор Железният Дик ярко изпъкнал на фона на останалите двама кандидати. Единият от тях заявил, че иска да помага на страдащите и да облекчава болките на пациентите, които търсят неговата професионална помощ. Той обаче не можел да започне следването си веднага, тъй като излежавал присъда за умишлено убийство по особено жесток начин. Вторият кандидат заявил, че иска да стане гинеколог, защото обичал жените. От недомлъвките в дневника на Дик стигаме до заключението, че известна част от отговора на този кандидат явно е предадена с съкратен и леко осакатен вид.

И така Железният Дик записал медицина. За голямо очудване на всички нас той се издигна много бързо. Започна съвсем непретенциозно - като селски доктор, където усъвършенства до най-големи тънкости съчувствието и употребата на аспирина. На фона на останалите доктори от околността - простаци и търгаши, Железният Дик блестял като рядък скъпоценен камък със своята нежна и разбираща душа. Неговата популярност дотолкова се засилила, че, за да зърнат благата му усмивка, на лечение идвали баби от цялата околия. Това отворило на Дик вратите към голямата медицина и той успял да защити дисертация на тема: "Аспиринът и съчувствието при лекуване на разширени вени, възпаление на склерата и други инфекциозни злополуки."

Медният Дик се появи половин час по-късно, загърнат в снежно бяла престилка от която стърчаха два дебели, космати крака (той спял когато Тоху му се обадил и нямал много време да се облича, тъй като веднага разбрал, че случаят е спешен). Дик нареди на всички веднага да напуснат стаята и остана насаме със страдащата. Десет минути по-късно Дик излезе от стаята, прибра бутилката с коняк след усърдни протести и си замина. На леглото в стаята Тоху намери баба си, сияеща, излекувана и щастлива.
- Бабо, какво стана?
- Ох, какъв възпитан младеж, колко е културен - нареждаше бабата в унес.
- По-добре ли си вече?
- Да, да усещам как се подобрявам.
- Какво направи Дик?
- Ами, приседна на леглото ми... хвана ръката ми и ме погледна, а очите му едни такива... добри, добри. Навлажниха се, замалко да се разплаче. Обясних му подробно как страдам. Той внимателно ме изслуша - много компетентен човек. Веднага разбра, че проблемът е в лявата пета. Дълго ме преглежда и обяснява ли, обяснява. Ето от тук минава вената, това е подбедрената кост, а тука сухожилията се свързват...
- И какво стана после?
- После извади едно хапче, каза че го е разработил в своята научна дисертация... той е много учен, очила носи... хапчето е специално за мойта болест. Веднага облекчава болката и до три дни тъканите напълно се въстановяват.
- Какво хапче?
- Забравих да го питам. Ма той човекът специално за тази болест го е разработил.
Тоху погледна смаяно вратата.
- Ох, Тоху, миличък, имам чувството, че нещо тук зад лакътя ме пробожда...