автор: daro

... И аз ги гледам,
и не ги разбирам,
за какво ме заговарят
пожълтелите платна
на новородени внучета.

Стоя над умивалника
с презряла нощ в ръка
и плюя семките на мисълта.
Броя,
но една изобщо не достига
до сифона.
Изплъзна се
с инстинкт на жилава „отрепка’
и някъде се свря.
Откривам я в усмивка
на зелен фенер.
Прониквам в празнотата
оставена от млечното й зъбче,
ала няма за кога
очите й да светна.

Потърсих се в бъчва.
Край чашата с отрова минах.
И маслиновото клонче питах –
Макък бог ли съм
или не съм?
Целува ли ме Бога
или ме псува?
От „да” до „не”
оголих тялото си до игличка.

Нанизвам всичките въпроси
и крайността на
вътрешните диалози
на една димяща нишка –
съ-вър-шен-ство.

... и събирам си вързопчето
с пепелта
облегнат на последния
„Трамвай „Желание”