автор: giro

Търся една женица. Тук, там, къде ли не. А ми трябва. Длъжен съм да я намеря. Тя пък е длъжна да се яви пред мен.
Търсих, търсих, няма я и я няма. Нито на постоянен, нито на настоящ адрес, нито по месторождение. Мъжът й не я бил виждал от 10 години, дъщеря й била в Гърция, сестра й не й говорила, понеже нашата взела еднолично гоблена „Шильонският затвор” след смъртта на майка им. Използвах всички легални процесуални методи и средства. Файда йок.

Тя е подсъдима. В някакъв изоставен стопански двор изкупувала старо желязо, но нямала лиценз. Хванал я полицай под прикрие, пред когото тя, наивната престъпница, съгрешила - „изкупила” от него стар акумулатор, осигурен за целта с пари от бюджета на МВР. Лоша работа, ей, заковали са я – по акумулатора цъфтят нейните отпечатъци, а специалните разузнавателни средства са филмирали изпълнителното деяние. Обаче, докато траело разследването, то в такъв казус не е лесна работа, кака ти Желязка бегала нанякъде и, айде сега - аз гоня Михаля.
Акумулаторът – веществено доказателство. За всяко съдебно заседание секретарката ми се кълчоти с една количка, тип „метро”, само и само да го осигури в залата – нали трябва да се предяви на страните. Ама подсъдимата я няма, а аз продължавам да я търся. Най – лесно е да я задържа под стража и да я обявя за общодържавно издирване. Вероятно до няколко години ще я намерят. Той прокурорът асъл за това настоява. Корав пич съм, но не чак толкова. Предложението остава без уважение. Нека тежи на съвестта ми тази мекушавост.

В поредното съдебно заседание влиза някакъв чичка с полиестерна ризка и гребенче, надничащо из горното й джобче. Води го съдебната охрана – искал да ми каже нещо. Снемам самоличността му по лична карта – протокол, който идва да покаже, че пред съда лабаво няма. А той:
„Господин съдия, нали това е делото на Желязка?”
Ухилих се, но Темида няма чувство за хумор, та отговарям:
„Не, това дело е на Народа - Народът срещу Желязка!” Разбира се, почнах и да се кикотя, това са пълни дивотии. „Кажи ми сега, добри човече, какво те води насам?”
„Ами, Желязка разбрала за делото и ме помоли да ви предам, че се намира в село Ръгниколец, Община Ръганово, където може да я призовете.”
„А защо не дойде тя сама?!” - мръщя се аз по служба. Даже като един вид трудова злополука имам две бръчки на челото от тази честа мимика.
„Тя, милата, ми каза, че се страхува да дойде на съд, та ме помоли да ви предам това и да ви питам какво ще й направите.”
„Това е тайна, ще я кажа само на нея! Ти й предай да се стяга, а аз ще я призова чрез селския кмет!”

Пращам призовката. След седмица се връща вторият отрязък, подписан от лице, на което призовката е била връчена, но не става ясно кое аджеба е това лице.
Айде пак пращам призовка, към нея - и писмо с указания до кмета как се осъществява връчването съгласно суровите императиви на Наказателно процесуалния кодекс. Надебелявам, че след подписа трябва да се отбележат имената и качеството на лицето, получило призовката. Инак, всеки сульо и пульо може анонимно да драсне в документа някакъв ченгел /туй не го пиша, де!/.

След дни призовката пак се връща в съда. Отрязъкът – и той придружен с писмо от Ръгниколския кмет:
„Уважаеми г-н Съдия,
надлежно Ви връщам отрязъка на призовката, подписан лично от г-жа Желязка.
По въпроса за нейното качество, с цялата отговорност, с която Конституцията и ЗМВМС са ме натоварили, заявявам следното:
Желязка се засели в нашето село преди около една година. За краткото време на пребиваване тук тя изгради добро име сред съселяните като скромна, тиха и трудолюбива жена, която се издържа с честен труд. Същата обитава изоставена постройка в бившия Стопански двор, където изкупува старо желязо, а след това го продава на големи фирми, които го товарят на камиони със столична регистрация. Всички я уважават, а след нейното идване в с.Ръгниколец, металните отпадъци, останали след фалита на военния завод и пръснати в района, създаващи опасност за децата и възрастните хора, рязко намаляха.
Като Кмет заявявам, че Желязка е качествен човек.”

В последното съдебно заседание подсъдимата се яви и се призна за виновна по повдигнатото обвинение. Акумулаторът й бе предявен и тя потвърди за протокола, че именно той е предметът на престъплението.
Беше оправдана, но смъмрена. Акумулаторът – отнет в полза на Държавата.

На тръгване от съда, колата ми отказа да запали – нямаше ток. Смених акумулатора и потеглих. Това беше последният мъчителен тегел на секретарката ми с метро количката.