Родопа преболя.
Поизправи се,
но отново полегнА.
Присви се
от дебелите лъжи на
дефинициите.
Дочу „далечни песни”
спускащи се от високо.
Звуците им мелодивни,
се стелят над билата.
Ехото пося и мъка.
Изтъня, и млъкна.
Светът ни бе забравил,
къде битуват
истинските хора.
После, смеховете на жените
се сглобиха на парченца,
напомнящи мъгливите им ниви,
но ясни и живи.
Плисна хладен дъжд.
Скъса дигите им
по лицата.
А очите им се смеят
през варовикови перли
на пресъхнали морета.
Красотата казват,
била в искреността им.
Дали и мойта е красива!?
Вярвам в истина една:
Споделяй песента
от най-далечно било.
Напомняй си това.
И тихо...
най-възможно, тихо.