автор: giro

Искова молба за трансформация на бездяловата семейна имуществена общност /СИО/ по Семейния кодекс в обикновена съсобственост по Закона за собствеността. Касае се за лек автомобил, който съпрузите са придобили по време на брака си, понастоящем формално съществуващ, но по същество, сринат почти веднага след второто „да” пред длъжностното лице по гражданското състояние в Обредния дом.
Ищец е формалната съпруга, а ответник – съпругът, сега разжалван до обикновен враг.
В иска си женската претендира да й се признае право на собственост върху веща в размер на една втора идеална част като се аргументира, че двамата равностойно са положили усилия, за да се сдобият с колата, когато са „консумирали” брака си и даже за кратко са имали ранчо зад блока.

Той ми е клиент. Зачервен и девет бала разпенен, крещи:
„Тая кола е мммоя, МО-Я!!!”
Обяснявам му, след като секретарката ми му е наляла едно 12-годишно успокоително, че трудно ще докаже независим произход на средствата за возилото при положение, че при покупката му, а и досега, той е безработен длъжник на мнозина, родителите му са умрели и затова, плюс ред други причини, няма кой и да му е направил дарение.
„Значи – обобщавам аз със служебно търпение, но все пак повишавам леко тона - ЕДНА ВТОРА ИДЕАЛНА ЧАСТ от колата наистина се полага на твоята жена.” Идва ми да кажа – а и настояща изедница.
„Абе, вий, адвокатите, сте страшно племе, бе. Ти, адвокате, си алчна курва! Бас държа, че си взел пари и от оная кучка, за да ми ги надрънкаш тези глупости!”
Смея се. От такива клиенти хонорар няма да видиш, но пък поне смеха остава.
„А защо мислиш така, приятелю?”
„А какво да мисля, бе адвокатче?! Как така ще й дадат на тая пачавра най-хубавото от колата ми! Тя е с чисто нов двигател, лети джанти-оригинал, високоскорстни гуми, съвсем запазен кожен салон, уредба със субуфер..., а - и с ново гърне... Тя като ми вземе всичко това, на мен само ръждясалите тенекии ли да ми останат, а!
„А как разбра, че съдът ще й присъди тези най-хубави части от колата?”
Аха, да се разкикотя, та надувам бузи и малко го пулверизирам с дванадесетгодишния антидепресант в устата ми.
Обърсва се делово, без погнуса, поглежда към мен като към дете, хванато от баща си в лъжа, и натъртва:
„Не ме прави на луд! Нали ти сам каза, че ще й дадат ИДЕАЛНАТА част от автомобила. То само тези работи, дето ги изброих са идеалните в него и кажи-речи половината...”