автор: Rodenavlotos

Тиктака отвътре. Не ми позволява
сгъстеното време излишно да страдам.
Сърцето напомня, че още е вляво
и аз, благодарна, му давам награда -

преставам да бъда за чувства венчана,
усмивка на клоун набързо нахлузвам,
преглъщам и, само с минута мълчание,
почитам строшените крехки илюзии,

изхвърлени много набързо във коша,
подобно на коледни стари играчки.
И с мантрата: „Има и още по-лошо”,
аз вече преставам изобщо да плача.