автор: osi4kata

Навярно Господ дирижираше кантата
за вятъра, понесъл всички кофи
по улиците на града и из нивята
наоколо му. Ударните строфи
на текста най-безмилостно свистяха
и ние с теб се криехме на топло
в едно кафе. Съвсем самички бяхме,
като изключиш младия работник
във кухнята. Ах, да.. И сервитьора,
едно момче като самия вятър.
Седяхме там, почти не си говорехме,
очите ни единствено горяха
като безмълвни бляскави огньове...
Тъй близки никога не сме си били.
Навън стихията разнесе всички болки,
роди дори пет мънички стихии
и вятърът откачаше от ярост,
и Господ дирижираше чевръсто...
А ние с теб изгаряхме до бяло
в очите си, а след това възкръсвахме...
От него ден изминаха години,
навярно трийсет или още малко.
Живяхме с теб, създадохме роднини,
обичахме се, карахме се някога...
Разделяхме се, търсехме се после,
проклинахме се и се благославяхме.
Но в мислите си пак съм там. На гости
на онзи миг, изпепелил до бяло
душите ни. Мига, когато
разбрахме, че един без друг не можем,
когато дирижираше кантата
за вятъра самият Боже.

Р.Симова, 2014