автор: pisana

Детски смях заля цялата площадка на двора. Малчугани пляскат с ръце и крещят въодушевено. Нищо не се разбира от думите, а и никой, никого не слуша. Радостната вълна опиянява, омагьосва и те превръща в един от тях.
За първи път всички са доволни, не спорят за играчка, но спортния дух на надпреварата възбужда любопитството ми. Бели книжни птици, порят въздуха с криле, извиват се и падат плавно по ръбестите си коремчета или се спускат рязко и забиват муцунките си в циментовата плоча. Земята е обсипана с птици достигнали до края на своя възможен летеж. Стържещ звук от късане на лист ме разсея от красивата гледка. На пейката разтворена и раздърпана стоеше старата ми Библия, подарена и дълго пазена през годините от моята баба. Огромна празнота зее между първите и последните страници. Само сгърчени и неравно скъсани парчета напомнят, че някога там е имало листи изписани преди години да утешат и задоволят нечия жадна за знания душа. Действителността се стовари от горе ми безпощадно. Тялото ми натежа, а мислите препускат от спомен в спомен, от думи в притчи, молитви и предупреждения за края на света. Сълзи изгарят очите ми, но истината плющи в съзнанието ми и ме задушава. Хладна тръпка заля цялото ми тяло. Деца, това са нашите деца, не знаещи живеещи в своя измислен свят на радост и мечтания. Нима, ако те са сбъркали докато се забавляват тогава какво остава за нас големите, грамотните, знаещите и търсещите. Нима ние не бъркаме и не потъпкваме моралните ценности в стремеж за пари, власт, изгоди, а понякога просто така без причина. Какво ли е нашето лично оправдание тогава- безразличие, суета, лицемерие или надпревара в едно измислено състезание, кой е по- най, по-горе, по-силен. Ако е така, каква е наградата, кое е забавното и приятното. Това което ни ранява, убива, любовта в сърцата ни ли? Къде е красотата и дружното въодушевление, радост, смях. Тишина, болка и горещи сълзи, който напират от плющящите мисли. Раздвижването до мен, ме върна в действителността. Децата стискат в мъничките си ръце своите бели птици с единствено желание, всеки да си вземе няколко у дома да поиграе още, още и още. За мен останаха две корици с няколко листа в началото и края. А на средата между тях зее огромна празнота със сгърчени и не равно скъсани листи. Като пътя и живота на тези, които някога, някъде, не знайно защо са описали силата на любовта и прошката.