автор: ivliter

Поле, забравено от хората, забравено от бога, забравено от мен. Дъхът ти станал ми е вече чужд и песента на птиците ти е на непознат език. Отвикнал съм от тебе и от пътеките ти прашни, а слънцето в небето ти ме гледа вече отчуждено. И затова юмрукът слънчев ме удари бързо –удари грубо, но аз не му се сърдя.
Присъствието ми не ти говори нищо, макар все по-навътре в тебе да навлизам. Нима не чуваш вече на сърцето вика безмълвен как ехти в ухото ти!?
Пред мен са пак тополите край пътя – писалките с които пишех поезията си по синята тетрадка на небето ти и облачните градове с високите си бели кули, където са затворени все още и до днес мечтите ми.
Макар и изоставено, все още раждаш плодове. Защо и за кого? Навярно, най-вече заради самото себе си, за да се чувстваш живо и да осмислиш съществуването си. Разбирам те, по същите причини, нали и аз запълвам белите си листи с думи, разсявам чувствата и мислите си. Но без грижовните ръце, очи на някого, какви са плодовете ни? Тръпчиви, дребни и маносани от дъждовете киселинни на безразличието.
Изсъхнали са чудесата по стъблата ти и светлината влиза в тебе по запрашеното стъкло на случая безсилна и мъглява. В оскъдието й не различавам вече кое добро е и кое е злото.
Поле, вълнясало от плевели и бурени, покрито с прах, в ластуните бодливи на къпините ти се спъва времето забързано на дните ми. И по-добре, че докато притиска обелените колене и лакти на ръцете си да преосмисли своя бяг и осъзнае, че няма за къде и за какво да бърза.
Полето в мен и аз в полето…