автор: ivliter

Сякаш няма да имат край лисичите хитрини, прилагани за отнемане храната на гарвана. И тази сутрин, на ранина, щом видя вълка да идва насреща, веднага й хрумна как да го използва за своите цели. „Ето още един глупак – си каза тя. – Нека никога повече да не ме нарекат „хитруша“, ако не съумея да се възползвам от срещата с него.“
– Здравей, Вълчо! Накъде си се запътил? И тебе ли те мъчи глад?
– Глад мене, Кума Лисо, изобщо не ме мъчи. Снощи изядох цяло агне, та още съм сит.
– Блазе ти. Аз от два дни нищо не съм хапвала. Ами защо си така окумен?
– Не ме питай. Не съм за завиждане аз. Тъкмо нощес дояждах агънцето когато ме спипаха двамата овчари на стадото, та като ме запраха с криваците, едва отървах кожата си. Сега гърбът ми е в синини и не съм мигвал цяла нощ от болки. Направо място не мога да си намеря.
Лисицата слушаше оплакванията да вълка, но си мислеше за това, че наближаваше времето в което гарванът ще се появи на клона на стария орех с някое вкусно парче храна. Затова тя му каза:
– Това да ти е грижата. Аз знам как да ти помогна.
– Как!? Казвай по-бързо, че умирам…
– Тук наблизо, под онзи стар орех расте една билка, с която ако наложиш раните си, веднага ще ти минат всички болки.
– Тогава да вървим веднага – рече нетърпеливо вълкът.
– Добре. Да побързаме, защото най-помага билката набрана малко преди изгрев слънце. Тогава лечебните й свойства са най-силни.
– Тъкмо навреме! – зарадва се нещастникът.
„Глупакът си е глупак. Колко е лесно да го манипулираш! – каза си хитрушата и поведа охкащия си спътник към старото дърво.
Когато стигнаха там, за нейна радост, гарванът още го нямаше. Тя си нямаше никакво понятие от билки и затова се чудеше какво да измисли. Тъкмо се канеше да нарочи някоя широколистна трева за лековитата билка, когато гарванът долетя. Той и този път донесе в човката си голямо парче месо. А Кумчо Вълчо чакаше Лисана да му посочи кое е лековитото растение.
– Знаеш ли, вчера като минавах оттук я имаше много, но явно някой после я е обрал и сега не я виждам.
Разочарование се изписа по лицето на пострадалия.
– Нито едно листенце ли няма, Кума Лиске?
– Няма, но нищо. Ще те заведа на едно друго място, дето я има много.
– Далече ли е?
– Не. Близко е.
Лисицата хвърли крадешком поглед на кацналия на клона гарван. Той не бързаше да кълве, заинтригуван от разговора им.
– Тръгваме, защото виждаш ли този гарван, кацнал над главите ни?
Вълкът едва сега погледна нагоре и забеляза птицата.
– Вчера знаеш ли какво чух да си говорят две сойки в гората за него?
– Какво?
– Че всички птици се канят да го прогонят, защото бил болен от птичи грип.
Като чу това, гарванът побесня на клона. Подскочи от възмущение и закрещя:
– Лъжа! Лъжа! Подла лъжа! Напълно съм здрав! – при което изпусна месото от клюна си.
Лисицата само това и чакаше. Грабна го, хукна към гората и бързо се скри в гъстака.
Като нямаше какво да направи, в яда си, гарванът се спусна и закълва вълка по главата. Вместо да излекува раните си, той получаваше нови.
А ситата лисица ги наблюдаваше от прикритието си и от сърце се смееше на глупостта и на двамата.