автор: giro

Завърших Художествената гимназия. Отдавна. По онова време тя се наричаше „Средно специално училище за изящни и монументални изкуства”. Не помня да сме сътворили нещо изящно, но пък юношеската ни идиотия беше действително монументална. Какви ли не простотии вършехме, всички с апломба на гении в зародиш. Неразбирани по подразбиране.
Между нас имаше странни птици – аборт на 14, хлопащите обувки на мама, каратечикибойци, батковци с вида на Джон Ленън, каки, които цапаха нощем гащите ни... Правихме състезание по шумно оригане с учителя по скулптора, напивахме се с „облаци” в часа на класния... Имаше и един мъдрец на 16, преждевременно посивял, въздържан, с бащинска снизходителна усмивка към нашите детинщини. Сега, разбира се, е някакъв гуру по нещо си, свързано с Япония, с Китай или и с двете..., още медитира под дървото Бодхи.
От нас никой не стана художник в тесния смисъл на думата – демек, да рисува. Аз станах съдия, по случайност.
Ето обяснението:
Отивам веднъж в Гимназията, носталгия. Искам да видя старите си учители. След толкова години мога да ги гледам без да ги псувам непременно, а някои от тях даже бих прегърнал – научиха ме на много неща. Например, че когато си махмурлия сутрин трябва да ядеш шкембе чорба на Сточна гара и задължително да пиеш бира от зелена бутилка /който е живял тогава, знае защо/. „Нека първата сутрешна бира премине през теб като леден повей през пустинята Сахара!”
Та така. Отивам аз в Гимназията и налетявам право на Директорката. Тя е художничка – ухилена и грозновата симпатяга. Нито я обичахме, нито я мразихме. А тя срещу мен: „Мирчо, колко се радвам да те видя, хайде в Учителската стая да запозная зрелостниците с теб.” „Ами, айде, дай да ги видя тези ми ти зрелостници колко са узряли, щото аз още май не съм.” „Ти пък, Мирчо, ми ти стана голям човек, съдия, цялата Гимназия се гордее с теб.” „Че кво му е голямото на един съдия, бе Деска – ратай на властта! Художник да бях станал, ама не станах – съвсем малко стотни не ми стигнаха за Академията.”

Влизаме в Учителската стая и там действително се наредили едни пубери - момчетии дънгалаци и разни цицоранки. Заплеснах се. Директорката ме представя: „Един наш бивш ученик, сега е съдия. Кажи бе, Миро, кажи на тези деца – всички чакахме да станеш художник, как реши да станеш съдия, чудим се и с колегите?!”
Бахти въпроса, аз и досега нямам отговор, а трябва да говоря. Онея, пъпчясалите, зяпнали към мен, чакат.
Замислих се, намерих отговор, процесорът ми е ъпгрейдван по служба. И както винаги става, много, много по – късно установих, че е верен:
„Когато завърших Гимназията, не ме приеха в Академията и това беше жалко, най – вече, защото трябваше веднага да влезна в Казармата. Вие не знаете какво е това чудо, Другарите я наричаха „школа за мъже”. Не че не сме искали да бъдем мъже, но чак пък школувани... Като се уволних /само първият ми развод бе по радостен факт/, празнувах повече от една година, но се наложи нещо да върша в живота си. Но какво? Реших, че мога да правя добре само две неща: да рисувам и да говоря глупости. Явно с рисуването нещата не вървяха и затова реших да се пробвам с глупостите. И ето ме – съдия.
Затова, млади съотечественици, ако не искате да си вадите хляба с глупости, научете се да рисувате...!”