Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: hustle00
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13938

Онлайн са:
Анонимни: 415
ХуЛитери: 3
Всичко: 418

Онлайн сега:
:: mariq-desislava
:: poligraf
:: pastirka

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Септември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСтраст
раздел: Разкази
автор: mitkoeapostolov

Още от малък Никола обичаше да играе на топка с хлапетата от детската градина в Сусам.
Селото се гушеше във формата на подкова в речното дере между няколко възвишения западно от град Хасково, които като древни стражи препречваха пътя на Тракийската низина. При ясно време, от близкия връх Свети Илия се откриваше срамежливата равнина на Марица, която ситнеше развълнувано все по-далече от грубия и заснежен Балкан. Схлупените селски къщи, накацали като оризови тераси в низината от двете страни на реката, оставаха напълно скрити от погледа на околните селища, превръщайки всекидневието на жителите в тих шепот, достоен само за Божиите уши. От юг на север през сърцето на землището пълзеше сивата асфалтена змия на пътя. По няколко от възвишенията се простираха тучни поляни, които на времето привлекли овчарите, решили да се преселят със семействата си в този край. На една такава поляна при южния вход на селото се намираше и футболният стадион – горд пазител на тайните и мечтите на работливите сусамци.
Момчетата от селото най-много обичаха да играят на топка, но в жарките летни дни се оттегляха към прохладната утроба на планината, където изследваха древните тракийски шарапани и си представяха, че са старинни бойци, поставени на стража, за да пазят вековните тайни на тракийските владетели. Шарапаните представляваха каменни корита на две или три нива, като най-горното бе най-плитко и най-широко, за да могат заселниците на тези земи да мачкат в него събраното грозде. В долния край на овалния съд имаше улей, по който се стичал гроздовият сок в по-ниско каменно корито – по-тясно и по-дълбоко, откъдето траките го изгребвали и наливали в глинени делви. Повечето от децата дори не бяха опитвали вино, но видът на тези древни каменни комплекси опияняваше въображението им и вдъхновяваше безброй приключенски игри през дългите летни вечери. Може би именно божествените овални форми се запечатаха дълбоко в съзнанието на Никола и разпалиха неговата страст към футбола.
През тези безгрижни летни дни малкото момче се прибираше вкъщи само за да вземе филията, намазана с маргарин и поръсена с чубрица, и да откъсне топъл червен домат, напечен от лятното слънце. Дворът кънтеше от веселия му смях, докато се шмугваше между доматените лехи, залягаше зад краставиците и оставяше да преминат гневните викове на майка му, която се опитваше да го върне вкъщи за следобеден сън. След това изскачаше зад гърба ù, изстрелваше се между прасковата и кайсията и прескачаше ниския циментов зид, за да изтича обратно към безкрайните приключения. Старата им къща на два етажа, първият от редена каменна основа, а вторият от кирпич, беше пронизана от огромна хоризонтална пукнатина, която сякаш се подиграваше на тази игра и се плезеше с нажежените си керемиди.
Вечерите децата се събираха на някоя поляна над селото, слагаха по два камъка за очертания на вратите и играеха на топка чак докато луната и звездите се показваха свенливо от изток и се разливаха върху веселата им глъчка.
– Подай, Нико, подай на мен!
– Не, на мен, на мен! – надпреварваха се да викат покрай него другарите му.
Още на тази възраст Никола се отличаваше с изключителна бързина и техника. Затова, когато постъпи в училище, физкултурникът веднага забеляза таланта му и го изпрати в детско-юношеската школа на селото. Там всички бяха по-възрастни, по-едри и по-силни от него.
– Тичай да гониш топката бе, хлапак! – изкрещя му едно от големите деца на първата тренировка.
– Аз искам да играя! – невъзмутимо отвърна Никола.
– Брей, гледай го какъв е нахален тоя сополанко! – сепна се едрото момче. – Ти знаеш ли колко топки съм догонил преди да започна да играя? Още сучеш от майка си, а искаш да влизаш на терена. Марш подир топката преди да съм те нашамарил пред целия отбор!
– Аз искам да играя – спокойно отвърна Никола и тънките му като клечки крачета не помръднаха от мястото си. Само блясъкът в кафявите му очи издаваше вълнението, което бушуваше в него.
– Искаш да играеш? – заяде се едрото момче. – Ами играй тогава! Но всеки грешен пас и пропуснат гол ще ти струват по един шамар в съблекалнята.
– Става – съгласи се Никола.
След мача едрото момче дойде при младия новобранец, погледна земята пред него и сконфузено протегна ръка:
– Иво се казвам. Гледай само да не се надуеш много!
– Аз съм Никола, но приятелите ми викат Нико – прие радушно поздрава най-малкият на терена.
От този ден двамата станаха неразделни – заедно ходеха на училище, заедно се връщаха, заедно играеха на стражари и апаши около шарапаните и заедно им дърпаха ушите, когато се прибираха по тъмно, оваляни в кал. Всяко междучасие тичаха след топката на циментовото училищно игрище, а след това ходеха на тренировки.
Когато Никола беше в четвърти клас, а Иво в седми, треньор на отбора стана Иван Петров, когото всички наричаха Фидел. Прякорът му бе излязъл заради приликата с известния кубински комунистически лидер. Също като своя съименник, Фидел беше висок около метър и осемдесет и пет, с тъмна, петниста кожа. На фона на нея, пепелявата му коса и брада изпъкваха като сребриста грива, която му придаваше мистичен и горд вид. Тъмнокафявите му очи бясно играеха в орбитите и се стрелкаха след футболистите на игрището. Треньорът винаги беше облечен в червен анцуг с бели кантове отстрани на ръкавите и крачолите. Белите маратонки допълваха спортната му осанка и придаваха завършен вид на това будно спортно съзнание. За Фидел се носеха легенди в местните футболни кръгове, че е водил отбор в Италия и спечелил една от долните дивизии на страната.
Опитният треньор веднага забеляза природния талант на двете момчета и след края на тренировката винаги даваше и допълнителни наставления на своите любимци:
– Футболът е проста игра – обръщаше се наставнически той, а младите момчета, жадни за знания, попиваха всяка негова дума. – Два отбора, всеки с по единадесет играчи, имат за цел да вкарат топката в противниковата врата. Могат да използват всички части на тялото за придвижване на топката, освен ръцете. Играчите имат избор – дали да се придвижат индивидуално, или да си подават помежду си. Ако топката излезе извън очертанията на терена отстрани, се изпълнява странично хвърляне с ръце, а зад линията на вратата – ъглов удар с крак. Всяко спъване или задържане е нарушение за противниковия отбор, което се изпълнява с крак от мястото на спъването.
– Фидел, спри да ни отегчаваш, ние много добре знаем правилата – прекъсна го Иво нетърпеливо.
Треньорът го стрелна с поглед и му отвърна:
– А знаеш ли как да наредиш единадесет човека на игрището и какво да им кажеш, за да победят в мача бе, дървен философ? Ти запознат ли си аз с какви звезди съм работил в Италия? Самият Марко ван Бастен – легендата от „Милан” – е идвал да ми стисне ръката след мач.
Тези думи разпалваха страстите на двете момчета още повече и Никола се обръщаше към треньора:
– Давай нататък, Фидел, разказвай!
– Всеки отбор задължително има вратар, който единствен има право да играе с ръце – продължаваше успокоен наставникът. – Останалите десетима играчи са разпределени в три основни зони – защита, полузащита и нападение. В зависимост от тактическата схема, най-често има трима-четирима футболисти в защита, от трима до петима в средата на терена и двама-трима в нападение.
– Какво е тактическа схема? – попита Никола.
– Тактическа схема е изборът по колко играчи в коя от трите зони да играят – важно се изпъчи Иво.
– Поне нещо си научил, малък хвалипръцко – отбеляза Фидел и продължи. – Например Иво е много добър за нападател – висок е, добър в отиграването на топката с глава и притежава бомбен удар. А Нико е отличен за полузащитник – нисичък, но бърз, със забележителна техника, страхотен нюх за подавания и прецизен удар.
– А как се става шампион на България? – изстреля несвързано Никола.
– В България „А” и „Б” група са професионални, „В” група е полупрофесионална, а регионалните дивизии са аматьорски. Това ще рече, че в професионалните групи футболистите на теория получават достатъчно, за да работят само като играчи. В другите играят за удоволствие или срещу символично заплащане. В края на всеки сезон първите отбори от всяка дивизия се изкачват едно ниво нагоре, а последните изпадат едно надолу. Ако искаш да си шампион, трябва да се издигнеш до „А” група и да победиш всички отбори там.
– Ще стана най-добрият футболист в „А” група! – извика развълнувано Никола.
– Ей, фъстък! – прекъсна го Иво нетърпеливо в края на лекцията. – Първо бием по пет преки, а после по пет дузпи навързано, а?
– Дадено – весело отвърна Никола. – По един шамар за всеки пропуск. Така и така не си имал повод да ме удариш след първата тренировка.
В такива игри и занимания минаваше детството на двете момчета. Постепенно спряха да се включват в лудориите около шарапаните и отделиха цялото си време на футбола. Когато не беше на училище или на футболния терен, Никола хвърляше по стената на стаята си миниатюрна шарена топка с размер на дюля, която бе получил като подарък от германски приятели на майка му, дошли на туризъм в селото, и след това се опитваше да я улови, като имитира вратаря на отбора. Баща му, който работеше като бояджия, често го гълчеше заради сивите мазни петна по бялата стена, защото се налагаше да се замазват всяка година. Двамата с Иво гледаха и мачове от Европейската шампионска лига, където играеха отбори от най-големите градове на Стария континент, европейското и световното първенство. Като вкараше гол някой от любимите им играчи, двете момчета се плъзгаха на колене по килима, като имитираха радостта на своите идоли.
– От вас ще станат звезди – окуражаваше ги Фидел. – Ще се чуе за наше село по най-големите световни стадиони – вдъхновено се разпалваше специалистът.
– Спокойно, Фидел – прекъсваше го нетърпеливо Иво. – Я по-добре ни кажи кога ще ни уредиш проби в отбора на Хасково?
В този момент патосът на опитния треньор спадаше и той плахо намираше някакво оправдание:
– Чакайте първо да направим контрола с техния юношески отбор наесен. Знам аз как стават тези неща. Ще ви уредя, не се притеснявайте.
Когато в осми клас Никола влезе в спортната гимназия в Хасково, а на Иво му оставаха две години, за да я завърши, Фидел най-после организира есенна контрола между Сусам и Хасково. Преди мача треньорът обърна внимание, че Иво се беше източил, някъде около метър и осемдесет, със стройна фигура, сламена коса и блеснали сини очи. От всяка негова стъпка лъхаха увереност и атлетизъм.
– Малко момчета са родени за футболисти като теб – похвали го наставникът.
Никола бе останал по-дребен и слаб в сравнение със снажния си другар. Това му позволяваше да развива убийствена скорост, а кривите крака му помагаха лесно да сменя посоката си на движение и да придава почти невъзможно въртеливо движение на топката.
В една от първите атаки на мача Никола излъга двама в центъра на терена и подаде на Иво, който се отскубна от защитата. Закъснелият шпагат на последния защитник обаче засрещна коляното му с железните си бутони. Чу се пукане под кожата и в този момент младият талант вече знаеше, че с кариерата му на футболист е свършено.
Когато Никола и Фидел отидоха да видят контузения в болницата, вместо жаркия дързък поглед, който изпепеляваше противника, завариха празни и безизразни очи. На мястото на величествената осанка на уверен хищник, в болничното легло сега лежеше една бледосива сянка, която, подобно на привидение, се въртеше от едната страна на другата.
– Хей, горе главата, малкият! – каза с престорена бодрост Фидел. – За нула време ще се оправиш. Преди да си усетил, отново ще си на върха на атаката да показваш на Никола как се играе футбол.
Лицето на младия футболист не промени изражението си.
– Стига си хленчил бе, Шамар! – насили усмивката си и Никола. – Без тебе в „Милан” не отивам.
– Докторът каза, че имам три пирона в коляното. При още една контузия ще остана инвалид за цял живот.
По бузата на Иво се стече сълза.
– Не ги слушай тези доктори – захвана пак Фидел, но Иво се обърна на другата страна и се зави презглава.
Този инцидент остави дълбока следа в съзнанието на Никола, но не можа да го отвърне от страстта, която вреше и кипеше в него.
След злополуката Иво спря да го придружава по пътя към училище. В междучасията контузеният футболист се тътреше с патериците си зад оградата, където се присъединяваше към групичката от пушачи. Никола се опита да говори с него, но Иво само изсумтя:
– Ти нали си имаш два здрави крака? Гледай си топката и с мен не се занимавай!
На няколко пъти Иво идваше да гледа тренировките на стадиона. Сивите му дрехи се сливаха със зацапаните порутени стени на съблекалните, от които се пъчеха ругатни. Той седеше мълчаливо на избелелите и олющени дървени пейки и само пушекът от цигарата му издаваше, че там се намира човек, а не статуя. Фидел също се опита да влезе в контакт с младежа, но само отнесе няколко псувни.
– Не върви на добре твоето другарче – обърна се един ден треньорът към Никола. – С лоши хора е тръгнал и така далече няма да стигне. Но щом е решил да си троши главата, ние с теб не можем да го спрем.
Младото момче замълча и погледът му се зарея в земята, а мисълта неволно се понесе към детските години в гората над шарапаните. Колко безгрижни, колко постижими изглеждаха мечтите тогава…
За да разсее лошите мисли, Никола удвои старанието си в тренировките през следващите години и резултатите в мачовете не закъсняха. В сезона, когато завършваше училище, отборът му се нареди на второ място в регионалната лига след този на Хасково, а младият талант стана най-добрият реализатор. Забелязаха го от по-големия клуб и му изпратиха повиквателна за проби. За негово съжаление, по същото време пристигна и писмо от казармата. Докато Фидел успее да договори пробите, Никола вече бе разпределен като готвач в поделението в Плевен.
– Не можеш да ми избягаш ей, манджа! – въодушевено го уведоми треньорът един ден по телефона. – Като излезеш, тръгваме за Италия. Няма да ги оставя да ти изпочупят краката разни аматьори в тая загубена страна. Само да те видят моите хора и договорът ти е готов. Ще изкарваш милиони!
– Добре, добре – смънка Никола. – Как е Иво?
След кратко мълчание, Фидел отвърна:
– Нали го знаеш какъв е?! Все с тая голяма уста. Ти за него не мисли. Излизаш от казармата и заминаваме за Италия.
Когато Никола се уволни и се прибра на село, разбра, че Иво е в затвора за трафик на наркотици.
– Хубава си я надробил! – скара се той на своя приятел, като му отиде на свиждане в Софийския затвор.
В тясната стаичка с олющена зелена боя задухата задържаше думите и те се лепяха по изнурените бузи на приятелите. През замъгления прозорец се подаваше фуражката на надзирателя, която изпъкваше с ярките си червени кантове.
– Накиснаха ме – горчиво натърти Иво. – Но какво ти пука на теб?! Сега те чака бляскаво бъдеще, ще играеш в „А” група, а сигурно и в чужбина.
– Стига си се правил на жертва! – сопна се Никола. – Има милион различни начина да си изкарваш прехраната честно. Какво искаш?! И аз да си счупя краката, за да мирясаш?
Никола си тръгна от затвора бесен. Когато се прибра вкъщи, майка му беше наредила масата на плочника под асмата, а Фидел седеше на трикракото столче и топеше прясно изпържени мекици в купичка с домашен мед.
– А ето я и нашата звезда – ведро се усмихна треньорът. – Готов ли си за приключения, пари, слава?
– Не ми се говори – тросна се Никола. Извитите му крака изпъкваха от приведената му стойка като лъкове, а душата му беше изопната до краен предел като кожа на тетива.
– Тръгваме на гурбет – продължи Фидел, все едно не бе чул нищо.
– Никъде няма да ходя – прекъсна го Никола жлъчно. – Спирам с футбола.
– Прекрасно, говорил си с Иво значи. Е добре, какво смяташ да правиш?
– Ще работя като всички други.
– И с какво ще се занимава Ваша светлост?
– Ще разтоварвам камиони в складовете на „Търговия на едро” в Хасково.
– Чудесно, пилей си таланта, щом така искаш.
– За какво ми е този талант? Някой малоумник да ми потроши краката и да си остана със смешни детски илюзии. Писна ми да ми дрънкаш глупости за трансфери, пари и слава! Аз съм от Сусам и лесно мога да стана известен като не се пропия до тридесет. Това е истинският живот… – при последните думи чупливата късо подстригана коса на момчето се разтресе, а ниското му чело се сбърчи.
Майката на Никола бе навела очи и плахо гледаше в земята. Тя нямаше представа какъв съвет да му даде в тази ситуация. Фидел също се укроти и се замисли.
– Е, щом така си решил, твоя си работа.
Един месец Никола не пипна топка. Вместо това от сутрин до вечер разтоварваше камионите пред складовете на Търговията. Времето бе лошо – постоянно духаше и валеше, което правеше работата тягостна и непоносима. Никола посърна. Липсваше му любимата игра.
– Къде ще ме водиш? – попита с раздразнение той, когато се обади на Фидел след тридесет дни.
– В Италия. Тръгваме в понеделник. Стягай си бързо багажа, че заради твоите глупости закъсняваме една седмица.
След два дни двамата взеха автобуса от Хасково за София, откъдето се прехвърлиха на този за Милано. Навън ръмеше и плътна есенна мъгла се бе настанила в сърцето на столицата. Автобусът беше пълен с хора, облечени като строителни работници. Имаше само две мургави момичета с изрусени коси на задната седалка.
– Поне тръгвам със звездите – отбеляза с ирония Никола.
– Потрай малко, ще те върна на майка ти толкова богат и известен, колкото никой от нашето село никога не е бил и няма да бъде.
Когато на другия ден пристигнаха на гарата в Милано, дъждът и мъглата отново ги посрещнаха в тягостната си прегръдка. При слизането от автобуса дъхът им ту се появяваше, ту изчезваше като плахо привидение в сивия неприветлив пейзаж.
– Сега накъде? – попита Никола.
– Дай да се разходим. Може да намерим къде да отседнем.
– Няма ли да останем при твоите познати?
– Не е удобно – смънка Фидел. – Предлагам ти да не питаме по големите хотелски вериги, че ще ни излезе много солено. По-добре да намерим някое малко семейно хотелче по нашата черга.
Двамата тръгнаха да кръстосват улиците като призраци в мрачната миланска утрин. Покрай тях минаваха скъпи коли, каквито никога не бяха виждали.
– Виж какво карат хората на запад – „Ферари”, „Ламборджини”...
– Скоро и ти ще караш такива – обнадеждено поде Фидел.
След няколкочасово обикаляне, двамата спътници достигнаха ниска бяла сграда, на която висеше неонов надпис „Hotel”.
– Да попитам колко струва? – предложи Фидел.
– Добре – съгласи се Никола.
– Колко пари имаш?
– Триста лева, а ти?
– Двеста. Но не бери грижа, до една седмица ще делим хилядарки в евро.
– Само да не си останем с тия пари, с които сме дошли, че и за билет обратно може да не стигнат.
Двамата прекрачиха прага и се отправиха към рецепцията, където младо момиче с къдрава русолява коса и снежнобяла кожа работеше на компютър.
– Питай я колко струва една нощувка! – посъветва Фидел.
– Sleep one night? – използва всичките си знания по английски Никола.
– Fifty еuros – плахо отвърна момичето, стъписано от вида на двамата непознати и твърдия източен акцент.
– Какво каза тая? – поинтересува се вещо Фидел.
– Сто лева за една вечер.
– Тия луди ли са?! – развика се треньорът. – Тази знае ли как се изкарват сто лева?!
Повишеният му тон веднага привлече вниманието на охраната. Рецепционистката нервно следеше всяко движение на неканените гости.
– Остави – кротко отсече Никола. – Давай да си вървим. Все ще намерим нещо по-евтино.
– Тия знаят ли кой съм аз, бе?! – продължи да крещи Фидел, но не се съпротивляваше на Никола, който го теглеше за ръката.
Охраната, като видя, че странните субекти се отправиха към изхода, не предприе действия да установи по-нататъшен контакт с тях.
– Сто лева! – продължаваше да недоумява Фидел.
– Не се впрягай, така е в чужбина, скъпо е.
– Ще видят те като станем милионери.
Неусетно двамата се върнаха отново на гарата.
– Е какво пък, може да спим и тук, на някоя пейка. Какво ще ни стане за една вечер? – предложи Никола.
– Ще видят те – продължаваше да се заканва Фидел, като в същото време вадеше дрехи от чантата, за да си постеле.
Двамата другари спаха неспокойно цяла вечер. Неоновите светлини и постоянните съобщения по високоговорителя сепваха Никола, който сънуваше стадиона в Сусам. Играеха срещу националния отбор на Италия, но единственият зрител беше Иво. Лицето му не се виждаше ясно, само червеникавото въгленче на цигарата и блясъкът в очите му издаваха къде се намира. Изведнъж над игрището се спуснаха орли и започнаха да налитат на играчите, вдигаха ги във въздуха, отнасяха ги над гората и ги пускаха върху каменните шарапани. Никола се събуди премръзнал и схванат. Навън се развиделяваше. Фидел лежеше и уморено гледаше огромното табло с пристигащи и заминаващи влакове.
– Извадихме късмет, че някой полицай не ни арестува – сподели Никола и се прозина.
Двамата седнаха на пейката и започнаха да прибират разхвърляните дрехи.
– Сега накъде? – попита Никола.
– Право към стадиона.
– Кой стадион?
– Не знам, ти ще попиташ, нали говориш английски.
– Как така? Ти не си ли бил треньор тук?
– Не, аз бях треньор в едно градче южно оттук. В Милано работят моите познати.
– Добре. Какво да попитам? Към кой отбор работи твоят човек?
– Как кой? „Милан”, естествено.
– Ще попитам тогава къде се намира стадионът им.
С няколко мимики, жестове и думи Никола успя да разбере, че трябва да хванат трамвай номер 16, за да се придвижат до стадион „Джузепе Меаца” в комплекса „Сан Сиро”, който помещаваше двата най-големи милански гранда – „Милан” и „Интер”. Когато пристигнаха, спътниците се стъписаха от големината на циментовия исполин. Покрай тях мина група японски и американски туристи и те се присламчиха към тях, за да могат да разгледат съоръжението отвътре. Гидът ги въведе през тунела на главния вход, откъдето излязоха на зеления терен. Осемдесет хиляди празни седалки ги посрещнаха от трибуните. Никола си представи как пред всяка една скачат запалените милански тифози, скандирайки неговото име, и изтръпна.
– Е, малък, какво е чувството? Не си ли ми благодарен, че те доведох? – гордо попита Фидел.
Никола беше потънал в омаята на стадиона и погледът му блуждаеше към яйцевидното парче от небето, което се откриваше над тях. Гъстите облаци се спуснаха към земята и притиснаха седалките по последните редове. Заръмя.
– Е, стига толкова си се блещил, време е да свършим малко работа – дръпна го за ръкава Фидел и двамата се насочиха към тренировъчните игрища встрани от стадиона.
– Имаш ли телефон на човека? В този огромен комплекс трудно ще го намерим.
– Не, нямам, но съм сигурен, че работи тук – заедно играхме в отбора на Хасково едно време.
След като обиколиха всички помощни игрища и не видяха никого, който да прилича на познатия на Фидел, треньорът се обърна към Никола:
– Влез на игрището и попитай дали не можеш да се включиш в тренировката.
– Как така? – озадачи се младежът.
– Ами ей така – тросна се Фидел. – Питаш, влизаш и играеш.
Никола се опита да помоли за разрешение да се включи в заниманието на няколко от игрищата, но навсякъде срещна само учудени и враждебни погледи.
– Ти не познаваш никого тук! – не му издържаха нервите в края на деня. – Ти си един лъжец и провален треньор в едно малко мизерно българско село! Един самозванец, който ме излъга да обиколя половин Европа, за да изхарча и последните си спестявания! Изкуфял дъртак!
– Ами ти бе, смотаняк?! Какво си мислиш?! Посредствен селски футболист, тръгнал да ми става световен шампион. Какво смяташ? Че ще дойдеш в Италия и всички ще те чакат на гарата с хляб и сол? Искаш да получиш всичко наготово, без да вложиш и най-малкото усилие?
Двамата се върнаха обратно на гарата без да си продумат. Отново си постлаха на пейките. Никола не мигна цяла вечер. „Това ли е то животът? Трепеш се от работа и за награда – една подигравка.” На младия футболист му беше трудно да преглътне тези мисли и горчивият привкус на пропилените мечти засядаше като счупена кост в гърлото му. Сигурно и Иво се бе почувствал по същия начин, когато му счупиха коляното…
На другата сутрин двамата спътници отново не си продумаха. По едно време изневиделица се появи един човек – на вид изпаднал като тях. Минувачът бе дребен, с наднормено тегло и къса мазна коса. Също като Фидел, той носеше анцуг и маратонки, а през кръста му висеше кожена чантичка. Ето защо двамата спътници не се учудиха, когато той ги попита на български:
– Момчета, вие за България ли пътувате?
– Как позна, че сме българи? – обърна се Никола към него и се усмихна.
– Никой друг не носи такива анцузи като вас и не спи по пейките на гарата.
За пръв път, откакто бяха дошли в Италия, Никола и Фидел се засмяха с глас.
– За никъде не пътуваме – отговори Никола. – Дойдох в Италия да си търся успеха като футболист, но май няма да стане.
– Ахаа – отбеляза професионално непознатият. – Аз съм Найден и пътувам за Флоренция. Ако искате, елате с мен. Имам няколко приятелчета, които ритат в местните лиги, може да ви се отвори късметът.
Като каза това, Найден извади комат бял хляб и една пита кашкавал, плувнала в мазнина от спарване в раницата.
– Искате ли? – попита новодошлият, докато сладко примляскваше.
– Не, благодаря! – отвърна Фидел.
Гледайки как Найден сладко си хапва, смита трохите и ги изсипва в устата си, Никола си помисли: „Къде ще ходя да бия път до Флоренция, да харча пари, за да се моля на някакви аматьори по игрищата да ме пуснат да поиграя за пет минути? Това си го мога и на село безплатно.“
– Фидел – обърна се момчето към треньора, – давай да си хващаме автобуса и да си ходим в България.
– Добре – съгласи се наставникът. Бялата му коса и брада, преди гордо изправени и развени като бойно знаме, сега се полюляваха пораженчески като овехтяла дрипа, размахана от палубата на потъващ кораб.
– Е, със здраве тогава! – каза Найден и се отправи към платформата за Флоренция.
Двамата спътници поеха в обратна посока – към билетните каси на автобусите.
След като се прибра от Италия, Никола се върна на работа като хамалин в Търговията. След месец отново не се стърпя и звънна на Фидел.
– Уреди ме някъде на проби, тая работа не е за мен.
Скоро младежът вече играеше в отбора на Хасково. Сезонът потръгна добре – головете и асистенциите за младия централен полузащитник заваляха. След една от победите на отбора, Никола покани група приятели да празнуват в Сусам. Докато гуляеха пред едно от кафенетата, младежът видя високо стройно момиче с мургава кожа да минава по улицата. Нещо трепна в него и без да съзнава, стана от масата и я догони.
– Здравейте, казвам се Никола! – приближи се той към момичето с протегната ръка.
– Какво ме интересува как се казваш? – отвърна грубо тя, но тъмнокафявите ù очи блеснаха.
– Да излезем някой път?
– Аз с непознати не излизам.
– Ами нали вече се представих?
– Не се прави на умник, а ми се махай от пътя!
Стройното момиче продължи уверено напред, а Никола остана загледан в черната ù коса, която вятърът небрежно развяваше.
Седмица след тази първа среща футболистът отново я видя. Този път обаче той се засрами и погледна в земята.
– Много си срамежлив днес бе, отворко! – весело му подметна младата дама.
– Мислех, че не искаш да говориш с мен.
Звънкият смях на момичето озари притесненото лице на Никола.
– Казвам се Христина. Да отидем да пием по нещо?
– Аз такова… на тренировка съм. Но утре сутрин?
– Става. Пред кафето, където празнуваше с твоите приятели.
Когато в края на сезона Хасково стана шампион на Югоизточна „В” група, Никола предложи брак на Христина. В средата на следващата година се роди и дъщеря им Виктория. Скоро след раждането на детето ги споходи и друго щастие – в края на един от мачовете при Никола слезе мъж от публиката, облечен в черен костюм и черни лачени обувки. Той се представи за агент на „Велбъжд” (Кюстендил) и попита:
– Играе ли ти се в „А” група?
– Играе ми се – твърдо отвърна младият футболист и в очите му отново блесна искрата, която беше загаснала на твърдите милански пейки.
Във „Велбъжд” той изкара три сезона, като в два от тях отборът завърши трети, след „Левски” и ЦСКА. И в двата случая Никола стана голмайстор. За пръв път и материалното положение позволи на младото семейство да не се притеснява за пари. Собственикът на отбора им осигури просторен апартамент в центъра на Кюстендил. Заплатите бяха високи и идваха навреме. Всеки път Никола излизаше на терена с усмивка на лице и търсеше Христина и Виктория сред феновете в публиката. След един от мачовете в София видя и друга позната физиономия. На няколко метра от семейството му седеше приведен напред силует с цигара в уста.
– Е, успя да станеш голяма звезда – протегна ръка за поздрав Иво.
– Ами, каква ти звезда… – смути се Никола. Той потърси в погледа на приятеля си предишната злоба и гняв, но от тях нямаше и следа.
– Радвам се, че поне ти успя да реализираш мечтата си.
Никола погледна в земята сконфузено.
– Не ме разбирай погрешно. Не те виня, нито ти завиждам… Поне не вече. Всъщност се гордея с успехите ти.
– Какви успехи? Помниш ли за какви отбори и първенства мечтаехме?
– Оказа се, че мечтите ни са били илюзии. Поне моите. Но не ми се говори за това. Ще се радвам като идваш в София да звъннеш един телефон – ей така, да пием по бира, да обсъдим някой мач.
– С удоволствие. Ти какво правиш тук?
– Общ строителен работник. Мотая се по големите конструкции.
– Хубава работа. И аз шетах по хасковските складове по едно време.
– Поздравявам те и за семейството! Малката ти е одрала кожата. Като гледам с каква страст вика, няма да е лошо един ден и нея да пуснеш на футбол.
– Ще видим – засмя се Никола.
Двамата другари се здрависаха отново и Никола пое към съблекалнята.
От време на време му се обаждаше Фидел с безумни предложения за гастроли в Япония и Обединените арабски емирства. Добре му беше на Никола в България – заедно със семейството се чувстваше щастлив. Пък и споменът за пътуването до Италия ясно и отчетливо се бе загнездил в съзнанието на младия мъж. Съвсем рано бе научил важен урок – големите илюзии водят до големи разочарования. Не му трябваха вече такива вълнения.
– Друг път, Фидел, друг път – кротко отговаряше Никола на всяко ново обаждане от стария треньор.
– Айде бе, Нико, гледай какъв си пъзльо! Този път работата е сигурна – няма да се размятаме като мухи без глави, както в Италия.
– Добре ми е тук, Фидел. А и вече няма закога.
– Е, както искаш, но да знаеш, че ти губиш.
В края на третата година собственикът на отбора бе застрелян в дома си. Медиите спекулираха за наркотрафик и проституция. Никола не познаваше бизнес делата на своя работодател, а и не се интересуваше от тях. За него той беше един мил човек, който бе направил всичко възможно младият футболист и семейството му да се чувстват добре в Кюстендил.
След смъртта на собственика финансирането на отбора бе преустановено. По-добрите футболисти бяха разпродадени. Обадиха се и на Никола и му казаха да си търси отбор. Без агент, младият талант нямаше връзка с по-големите имена. Затова, когато го потърсиха от „Черно море” (Варна), той веднага прие да се срещне с ръководството.
– Да не си стъпил на срещата без адвокат, чуваш ли? – крещеше по телефона Фидел. – Запиши си името на един мой познат и му се обади.
Въпреки че на момента се изсмя, Никола си записа и се свърза с него. Заедно отидоха на срещата във Варна.
– Ти само мълчи и слушай – посъветва го адвокатът преди да влязат в кабинета на изпълнителния директор.
Младият футболист го послуша и не сгреши. Правистът успя да договори споразумение с по-добри парични условия от тези във „Велбъжд” (Кюстендил). Това си бе цяло чудо, като се имаше предвид колко по-назад в класирането бе „Черно море” и колко по-ограничени бяха финансовите възможности на собствениците му.
– Благодаря ти! – признателно протегна ръка Никола, когато двамата излязоха от срещата.
– За нищо, това ми е работата – отвърна нескромно адвокатът. – А и нали печеля от теб? Другия път като тръгнеш да си търсиш отбор ми се обади.
– Добре – съгласи се Никола.
Животът във Варна потръгна добре. Христина и детето бяха много щастливи, че могат да ходят на плаж. Професионално Никола се доказа като един от най-добрите играчи в елита на България. В първите три месеца младият талант се отчиташе с поне по един гол или асистенция във всеки мач. За съжаление, заради някои грешки в защита, отборът се движеше в средата на класирането. В последната среща преди зимната пауза „Черно море” загуби тежко от последния в класирането отбор – „Марек” (Дупница). Една от основните причини бе, че на поста ляв защитник треньорът все по-често налагаше свой племенник, който нямаше необходимите качества. След загубата от „Марек”, Никола не издържа и остро разкритикува представянето на треньорския племенник. От този ден нататък наставникът не му проговори.
След зимната пауза, във всички официални мачове Никола оставаше на резервната скамейка и не се появяваше в игра. Изнерви се младият футболист, закипя буйната му кръв. На няколко пъти потърси разговор с треньора, но такъв му бе отказан. Натрупаният яд и безпомощност започнаха да намират своя отдушник вкъщи.
– Я гледай какво правиш! – разкрещя се един ден той на Христина, която без да иска изпусна и счупи чаша.
Тя се стъписа, тъй като никога не го бе виждала такъв.
– Какво има, скъпи? Усещам, че нещо те мъчи от няколко месеца.
– Ти си гледай работата и не се занимавай с мен! – продължи да крещи Никола.
Младата жена извърна поглед и излезе от стаята, а очите ù бяха блеснали в синкави воднисти оттенъци.
За да удави гнева и агресията, Никола започна да се отбива през кварталната кръчма на път за вкъщи.
– Предпочитам да ми крещиш, но да бъдеш себе си, а не това гнусно мекотело, в което си се превърнал – изхриптя Христина един ден, когато Никола се прибра пиян и се строполи в антрето.
– Махни се от пътя ми, кучко! – злобно изсъска той.
На другата сутрин, когато пияният футболист се събуди, Христина и детето ги нямаше. Беше началото на май. Липите тъкмо бяха цъфнали и от улицата се носеше нежното ухание на пролет. Никола едва си повдигна главата от възглавницата. Чувстваше живота си празен и безсмислен. Грейналото слънце още повече помрачаваше настроението му. За шест месеца бе загубил всичко важно в живота си – футбола и семейството. Време беше да се съвземе.
Първата стъпка бе да спре да пие. Една седмица не докосна алкохол и всяка сутрин ставаше по изгрев, за да тича. Възвърна се тонусът му и желанието за живот. От отбора ги разпуснаха в лятна почивка за месец и Никола използва времето, за да се прибере в Хасково. Отиде до дома на Христина и я помоли за прошка. Тя го прегърна и го целуна.
– Тате, тате! – кънтеше гласът на Виктория в коридора на къщата.
– Ела тук, съкровище! – Никола я вдигна във въздуха просълзен.
Когато юли месец семейството се върна във Варна, младият футболист хвърли всички сили в тренировките, за да се докаже. За съжаление обаче, усилията му не дадоха резултат и той отново оставаше резерва в мачовете. Отборът тръгна много лошо и бе последен в класирането след първите седем кръга. След последната загуба, собственикът влезе в съблекалнята и заяви:
– Следващия мач Никола започва като титуляр. Не му плащам високата заплата, за да седи и да търка пейката.
С голямо желание младият мъж се включи в играта още от началото на следващата среща. Резултатът не закъсня и в десетата минута той подаде на централния нападател за 1:0. Единадесет минути по-късно самият той удвои резултата и хвърли тениската си, а под нея имаше друга – със снимка на съпругата и дъщеря му. Двете най-скъпи жени в живота му радостно махаха от трибуните на стадиона. Съотборниците му го настигнаха и се нахвърлиха вкупом върху него. В публиката съзря веселата брада на Фидел и усмивката от строгото лице на Иво. Адреналинът пулсираше в сърцето му и разпръскваше щастие из цялото му тяло.
След подновяването на играта, нахъсаният играч се спусна към една топка, която беше равноотдалечена от него и противника. Щастливият футболист със своята пъргавина стигна пръв до нея, но закъснелият шпагат на другия играч прихвана коляното му. Никола усети как нещо се размести и остра болка го проряза като нож. След това всичко се смеси в мъгла – медицинският екип, линейката, болницата. Когато се събуди, видя целия си крак в гипс. Не усети нито болка, нито радост. Чувстваше се спокоен и щастлив – така, както се бе чувствал секунди преди инцидента.
– Господине, все още сте под упойка. Преминахте успешна двучасова операция за съединяване на скъсани кръстни връзки. Кракът Ви ще е в гипс три месеца, след това ще се придвижвате с патерици още два и тогава ще започнем процедури по раздвижване.
– Добре – спокойно отговори Никола. Той не разбираше за какъв крак му говори тази медицинска сестра, но не я винеше, тъй като гласът ù бе приятен и мелодичен.
Когато младият футболист си възвърна пълното съзнание и проумя какво се е случило, първото му желание беше да пие, да удави в алкохола мъката и отчаянието, които с такава бясна скорост се завръщаха в живота му. В следващата минута, когато го озариха тревожните лица на Христина и Виктория, Никола реши, че ще се бори докрай.
Фидел и Иво го закараха от болницата до Сусам, където той почти три месеца не излезе от къщи. Под зорките грижи на съпругата си понапълня малко. Вместо обаче да се отчае, както очакваше, Никола се чувстваше щастлив, че може да прекарва целия си ден с малката Виктория. Футболистът съжали, че досега не е отделял необходимото внимание на дъщеричката си, която всяка сутрин го будеше с „татиии“. Родителите му също се радваха да бъдат повече време с него след дългото му отсъствие. Майка му приготвяше закуска всяка сутрин – мекици, бухти или домашна юфка – и щастливо го наблюдаваше как сладко си похапва. Баща му обичаше да си пийват по една ракия под асмата и му споделяше за работните си несгоди.
В края на третия месец му свалиха гипса в Хасково и Никола започна всекидневни упражнения за раздвижване с помощта на патерица. Той докуцукваше до стадиона в Сусам да погледа младите надежди на селото, които се развиваха под вещото ръководство на Фидел.
– Добри са момчетата – коментираше старият треньор, – но няма таланти като теб и Иво.
– А как я кара той в София?
– Денем по строежите, нощем по кръчмите.
– Голям футболист щеше да излезе от него.
– Преди да си голям футболист, моето момче, трябва да си голям човек.
Понякога на Никола му се струваше, че е дошъл краят на света – така черно и безсмислено му изглеждаше бъдещето, в което можеше да няма футбол. Друг път гласът на дъщеря му се разпалваше като факел в тъмния тунел на мислите му и озаряваше надеждата за успешно възстановяване и възвърнато семейно щастие. Понякога цялото семейство излизаха на излет до шарапаните, където малката обичаше да си играе в каменните корита.
След шест месеца възстановителен процес, Никола се завърна в морската столица с Христина и Виктория. В началото на юли отиде и на първата си тренировка. Съотборниците му го посрещнаха възторжено и с поздравления. Единствено треньорът се здрависа с него с неохотна усмивка. Стана му ясно на Никола, че старата вражда не е отминала и отново ще трябва да се бори със зъби и нокти за всяка изиграна минута на терена. В отбора бяха взели две млади момчета, които играеха на неговата позиция. Те се справяха отлично и началото на шампионата бе успешно за клуба.
Един ден неочаквано съобщиха, че собственикът се разследва за данъчни измами. До няколко дни привикаха целия отбор на разпит в полицията. В крайна сметка повечето футболисти бяха разпродадени. Тъй като Никола току-що се бе възстановил от тежка контузия, никой от големите отбори не желаеше да рискува да го привлече в редиците си. В крайна сметка връзките на Фидел отново влязоха в употреба и младият футболист се завърна в тима на Хасково. Заплатата му бе намалена три пъти, но тук корабокрушенецът в живота намери спокоен пристан. Никола започваше титуляр във всеки мач и имаше участие в повечето голове за своя отбор. Възвърна се блясъкът в погледа му и щастието в семейното огнище се разпали.
За да компенсира намалената заплата, футболистът закупи петдесет кошера с пчели над шарапаните, за които се грижеше с баща си. Напролет и лятото той ставаше всяка сутрин в шест, за да ги посети преди тренировка. Караше по коларския път над Сусам и съзерцаваше местността, където бе прекарал цялото си детство. Дъбовете сякаш се разтваряха и откриваха само пред него тайната за щастие на древните траки. Когато стигнеше до кошерите, внимателно проверяваше дали има сироп във всеки от тях, вадеше мед, ако има готов, и поправяше счупените от вятъра или от друга природна сила. От продадения златен еликсир изкарваше достатъчно, за да живеят нормално в града.
За трите години в Хасково Никола активно помогна на отбора да се изкачи от „В” до „А” група. Той получи признание за своя принос по време на коледните празненства, където се раздаваха годишните награди за „Футболист на годината”. На всяко едно от тях присъстваха Фидел и Иво.
– Казвах ти, че ще станеш голяма звезда! – започваше всеки път да нарежда старият треньор.
– Благодаря ти за помощта, Фидел! – отпусна се на третата година Никола. – И ако има нещо, ще извиняваш.
– Нищо, нищо. Време беше и ти да кажеш една добра дума за мен. Дори този неблагодарник Иво го направи много преди теб.
Иво се усмихна кисело и потупа Фидел по рамото.
Понякога Никола сядаше на хълма над шарапаните, гледаше кошерите, примигаше под слънчевите лъчи, представяше си гладиаторската арена в Милано и чуваше как хилядите скандират неговото име. „Какво ли щеше да стане, ако бях успял да стана звезда в Милано?“ След това поклащаше глава, усмихваше се на себе си и се отправяше обратно към колата и към тренировката, която всеки ден очакваше със страст.


Публикувано от Administrator на 19.08.2014 @ 17:50:42 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   mitkoeapostolov

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.09.2021 год. / 16:41:21 часа

добави твой текст
"Страст" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.