автор: sia

Въпросът не е „Къде е Бог“, а „Къде не е“.
Прочетох това някъде.
Баща ми и монахините ни учеха, мен и сестра ми,
че Бог е навсякъде.
Вярвах безусловно. После дойдоха въпросите.
Бях още дете, но се питах – защо Бог допуска
хората да вършат лоши неща, а после им праща
наказания. Защо просто не направи така, че
хората да не грешат. Нали е всемогъщ, нали е добър.
Трудно разбирах тогава думата – неведоми…
И вярвах, вярвах, че Бог е добър, че е справедлив,
че, вижда всичко, което правим, че вижда мислите ни,
желанията ни, че е в нас, че е с нас.
Вярвах, че човекът в църквата в планинското ни селце,
на когото тате пееше, а ние се гонехме около ковчега му,
и когато още бяхме малки, се повдигахме да го
видим – отива при Бог, който е добър.
По-късно, растейки, ни учеха, че всеки получава
заслуженото, рано или късно…
Че всеки трябва да внимава с постъпките си,
защото, понякога Бог ни наказва чрез невинните
и най-скъпите ни близки. Изумих се първия път, но
после, после още учения – че ако вярваш в това,
няма да правиш онези неща – знаете, да не убиваш,
мамиш, да не крадеш, насилваш, изнудваш и
още поне сто заповеди…
И все пак ми се струваше несправедливо.
Моят Бог е добър, той не може да дава страдания
на невинните
Защото още не знаех,
че невинността не може да те спаси.
Защото за много от хората тя не значи нищо.
Те убиват, не просто във война, убиват жени и деца,
убиват близките си, изтезават ги, по начин, който
всички сте виждали в новините, в книгите,
във филмите, на улицата и къде ли още не.
Те те изтезават дори и когато знаят, че си невинен.
Кой Бог ни е учил да правим това!
Не познавам такъв. Това е нашият избор.
Защото, да, всичко е по Божията воля,
но той ни е дал възможност за избор.
Защо да проявява милост към нас,
немилостивите!
И все пак, го прави, вярвам, че
невинните са добре там…
А всички ние, които страдаме… не зная
за вас, аз се моля всеки ден, за всички,
моля се хората да се опомнят и да имат
вяра, надежда и любов.
И милосърдие. И прошка.
Моля се за всички деца, болни и старци на света.
Вярвам, че ако повече хора го правят,
Бог ще ни спаси… тук, или там…
И правя каквото мога, за да помогна.
И не, не съм невинна, но аз си нося
кръста, вярвам че е точно моя…
Понякога съм така отчаяна, унинието ме
души, повтарям си, че отчаянието е грях…
Но така трудно понасям страданието на
другите… Страхът често е мой спътник,
а той е отрова. И грях е…

Понякога си спомням как след един Великден,
отидох с тате в църквата на сутрешна молитва,
той взе да се кръсти и да целува иконите, а те
още не бяха избърсани и по тях имаше
толкова петна и следи от червило, че дори и аз,
която от много малко дете целувам иконите,
в един миг се спрях пред една икона, тате
ме погледна – посочих му петната с ръце –
промърморих, че човек може да „хване“ нещо –
той ме погледна с изумление и неодобрение –
И каза – а вярата!
И каза още - аз ги целувам петдесет години!
Даа, вярата.

Кандилото ми свети…
Не ви натрапвам вярата си, за невярващия
никакви думи и каквото и да е нямат значение.
Но вие, които вярвате, помагайте.
И молете се. От цялото си сърце.

Защото... вярвам, че Бог достига до
хората чрез хората...

Дори не зная защо пиша това…
А, да, къде е Бог...

Спомням си нещо от Ницше –
Едно малко момиче попитало майка си –
наистина ли добрия Бог е навсякъде?
А майката отговорила –
Но аз намирам този въпрос за неприличен!...