автор: jantreya

Течеш си, разливаш се,търсиш си русло.
Поемаш от притоци буйни води.
Спокойно и бавно надолу се спускаш.
Брегът те оформя, обгрижва, реди.
И твоята мощ се натрупва полека.
Почти неусетно си станал голям.
Така е с потока.Така е с човека
(от опит, от книги, от притчи го знам).
Но после пропада земята пред тебе
и рухваш надолу могъщ, величав.
Колони вода на талази и гребени
се срутват събудили в себе си гняв.
И вече си зрелище, чудо, стихия.
Привличаш туристи и носиш пари.
Енергия блика от теб – страхотия,
която скалите не спират дори.
Така е с водата обаче различно е
когато човекът пропадне сред път.
Събитие твърде трагично и лично.
Светът те забравя, изчезва брегът…