автор: missana

Големият блян! Така може да бъде наречена човешката мечта да се докосне до онова първоначало, от което възниква всичко.
При това, дали се касае за едно единствено начало или за краен брой такива - негови финитни заместители, е очевидно без значение /от чисто философска гледна точка/. Това е като преминаване от атом към молекула. Този блян пронизва тъканта на наука, изкуство и религии. Той е рационално съотносим към един неотстраним дефект в човешкия геном - "жаждата за тотална и безогледна редукция и опростяване". И обикновено тази "жажда" се съпровожда от феномен, който следва да бъде наречен "геоцентричен синдром". В обобщен смисъл това е изконната необходимост на човека да "засява" в логическите си конструкции някакъв авторитетен и надежден "център", а всичко извън него да възприема като периферия. Исторически това е достатъчно добре онагледено от знаменития геоцентричен модел /на Клавдий Птоломей/, взел /в буквалния смисъл/ много жертви, не без помощта на Светата инквизиция. Излишно е да припомням трагичната участ на Джордано Бруно /изгорен на клада/, на Галилео Галилей - с прословутата си фраза: "И все пак тя се върти" /поставен под домашен арест до края на дните си/ и най-накрая на Николай Коперник - бащата на Хелиоцентричния модел, когото единствено обстоятелството, че е бил на смъртно легло, го спасява от лапите на инквизицията. Погледнато в обобщен смисъл, човешкото познание се движи по възходяща спирала, заменяйки един геоцентричен модел /на познание/ със следващия - по-съвършен и обемащ го като парадигма, но страдащ от същия хроничен недостатък - идеята за "център и периферия". И тази повтаряща се грешка е нещо като своеобразна гравитация, която изпитваме към авторитета на натрупаното до момента познание, докато не се намери нов гений, който да се провикне - "Царят е гол!" Накратко казано - геоцентричният модел се просмуква през времето и пространството и така дефинира, онова, което по-горе нарекох "геоцентричен синдром" у човека, разглеждан като биологичен вид.
Древногръцките натурфилософи в лицето на Левкип, Демокрит и Епикур, полагат основата на атомизма - атомите като първоначала, чрез които се обяснява реалността /при римляните тази "щафета" е подета от Тит Лукреций Кар с великата му философска поема "За природата на нещата"/. Според Левкип и ученикът му Демокрит, това се извършва по законите на необходимостта, реализирана от теглото на атомите, но Епикур пръв предполага възможност за проява на "свободна воля" /"случайно отклонение"/ при атомите, с която гениално предвижда субелементарна частица, все още неоткрита от съвременната физика, на която би следвало да присвоим атрактивното име "либертон" - като материален репрезентатор на свободата. Идеята за първоначалата развиват и Талес от Милет / неговият "геоцентризъм" полага "водата" за основно начало на всичко/, Хераклит от Ефес /който полага в основата на света първоелемента "огън", чрез прословутото си възклицание: "огънят се отнася къмто нещата, така както златото къмто стоките"/, Анаксимандър /ученик на Талес/, който въвежда първоначалото "апейрон" /аналог на древнокитайското "дао" от трактата на Лао Дзъ "ДаоДъДзин", с немаловажната разлика, че "дао" е диалектично по своята същност/, от което произлизат четирите елемента, създаващи хармонията на космоса: " вода", "огън", "земя" , "въздух" /аналогично "дао" поражда петте елемента на древнокитайската номенклатура: "вода", "дърво", "огън", "земя", "метал", на която се базира древната китайска конципция "у-син", използвана успешно в медицината чрез теорията за "меридианите"/, Мегарикът Диодор Крон /Диалектик/, за пръв път изтъкнал ролята на Времето като първоначало и Парменид Елейски, "оборващ" Времето чрез съществуване във вечно Настояще. Тук не бива да забравяме и Питагор /с неговата школа/, "захранил" редица древногръцки философи /особено Платон, подозиран дори в плагиатство от книгите на видния питагорейски лектор Филолай/, с учението за пентаграма /и следователно за петте първоелемента/, което вероятно има корените си в далечния изток.
Идеите на атомизма и древните натурфилософи са изиграли решаваща роля в последвалото развитие на науката и изкуството за огромни периоди от време. Може смело да се каже, че те витаят и досега, в един "ренесансов" вид, в главите и умовете на съвременни философи и представители на точните науки.
В "Цивилизацията" Кенет Кларк вижда причината за упадъка на съвременното изкуство в обстоятелството, че досега изкуството се е базирало на знанията ни върху нашата планета, които са натрупани в значително количество, но сега ние сме изправени пред всемогъщия космос, познанията ни за който са практически нищожни. Оттам и този смут, дисбаланс и дисхармония в съвременното изкуство, на които всички сме свидетели. Аз бих добавил към тази негова мисъл още нещо. До края на 19-и век и дори до първата половина на 20-и имаше надежда, че с помощта на една финитна теория светът може да бъде обяснен. Венец в това направление положи геният на математиката и колосален мислител Давид Хилберт. Той бе убеден във възможността за финитното познание. Айнщайн също не правеше изключение. Неговата мечта за Единна теория на полето е само потвърждение на думите ми. Той прахоса 40 години от живота си в Принстън, където съвместно с поляка Леополд Инфелд, отчаяно се мъчеше да завърши подобна теория. А тя включва обединяването на известните, пет на брой, фундаментални взаимодействия в природата: електричество, магнетизъм, слаби взаимодействия, силни взаимодействия и гравитация. Уравненията на това единно поле така и не бяха написани. Все пак, още навремето, Максуел откри и изписа уравненията на т.нар. електромагнитно поле /практически установено експериментално от гениалния самоук английски физик Майкъл Фарадей/. Така бяха обединени електричество и магнетизъм - като две възможни проявления на електромагнитното поле. Към тях пакистанският физик Салам добави слабите взаимодействия, извеждайки по този начин уравненията на поле, наречено поле на електро-слабите взаимодействия. За това свое огромно теоретично постижение Салам получи нобелова премия. Теорията му бе потвърдена впоследствие от експерименталния физик Вебер, който чрез гигантски ускорител "залови" т.нар w-бозон - субелементарна частица, явяваща се репрезентатор на това поле. Тя живее буквално наночастица време, поради което засичането й е дяволски трудно.
И дотук с опитите за т.нар. Велико обединение - т.е. Единно поле.
Айнщайн и Инфелд се провалиха. Провали се и Хилберт, защото 18-годишният австрийски математик Курт Гьодел поднесе своите две знаменити теореми за непълнота. Парадоксът е, че това се случва точно в деня, в който Хилберт твърди, по време на конгрес, че е на крачка от завършването на Единната математика. Теоремите на Гьодел могат да бъдат считани за венец на философската мисъл. Лаически поднесени те се свеждат до следното. Първата утвърждава, че всяка достатъчно съдържателна логическа теория е необосновима логически само със свои средства. Тоест, за да бъде обоснована, се нуждаем от по-обширна теория, в която тя е вложена и само със средствата на тази по-обширна теория, тя може да бъде обоснована. А втората теорема на Гьодел твърди, че всяка една достатъчно съдържателна логическа теория /която е вътрешно непротиворечива/ е винаги непълна. Тоест в тялото й се съдържат твърдения верността на които е неизводима със средствата на самата теория. По този начин една такава логическа теория е като швейцарско сирене - пълна е с подобни неизводими твърдения - като дупки в тъканта й. Оттук следва, че въпросът за непротиворечивостта на математиката не може да бъде решен със средствата на самата математика. А това е огромен удар. Първият подобен по мащаб удар /подобен на челен сблъсък с астероид/ математиката понася, когато Бертранд Ръсел поднася своя знаменит логически парадокс, гласящ, че множеството на всички множества не е множество. Следващият удар нанася Георг Кантор /създателят на йерархията на безкрайностите/ със знаменитата негова Контитуум хипотеза. Но ако първите два удара математиката преживява сравнително успешно, чрез чисто философско еволюиране, то ударите на Курт Гьодел не са преодоляни и досега. Може да се каже, че математиката бе обезглавена в самата си основа.
На финитния рай, предречен от Хилберт, се сложи завинаги кръст. И резултатите на Гьодел, поне за мен означават, че познанието, въобще като цяло, е несводимо до краен брой първоначала, от които то да е изводимо /блянът на древногръцките философи е мъртвороден, така както Ницше възкликна: "Бог е мъртъв!"/.
Във физиката нещата стоят аналогично. Крахът на съвременната физика е пълен. Тя още от Нютон претендира за пълно описание на света на базата на финитност /грешка, както видяхме, допусната и от математиката/. Мечтата за лов на синята птица, наречена Единно поле е по същество именно това. Нютон в своя колосален труд "Принципи" постига привидно тази мечта. Даде единното обяснение на света. Кавичките /на постига/ изпускам, защото за онова време това е било истински подвиг. Парадигмата на Нютон властва дълго време във физиката. Самият Нютон споделя: "Чувствам се като малко дете намерило няколко раковини на плажа, а великият океан на Истината се простира пред очите ми неизследван." Тук Нютон е бил най-близко до истината. Тук и единствено тук - в едно чисто поетично възклицание. Но физиката, подобно на човешката История, не се учи от своите грешки /както сполучливо е отбелязано от Хегел: "Единствената поука от човешката история е, че човечеството никога не си извлича поуки от историята."/.
Специалната и Обща теория на относителността показаха, че този свят не е Нютонов, а Айнщайнов. Но и това бе за кратко - до появата на Квантовата механика, с представителите на т.нар. Копенхагенска школа - физиците: Нилс Бор /внесъл революция в разбирането за атомния строеж/, Ервин Шрьодингер /бащата на вълновата функция/, Вернер Хайзенберг /"изобретателят" на прословутия "Принцип на неопределеността"/, с последвалите открития на Пол Дирак /теоретичният откривател на антиматерията/ и Макс Делбрук. Тази кохорта блестящи физици енергично се противопостави на Айнщайновата релативистика и издигна сградата на Квантовата механика - непримирим антагонист на Релативистката теория.
Бе противопоставен микроскопския на макроскопския свят и бе изявен огромния разлом между тях. В първия властват Вълновата функция и Перцепторната функция /Наблюдателят влияещ на всяко събитие, сякаш в съгласие с Ефекта на пеперудата на Е. Лоренц/, което води до непреодолимост на Стохастиката, докато във втория "Бог не играе на зарове" /Айнщайн/. Този принципиален разлом не успя да бъде запълнен и от най-светлите умове на съвременната физика. Нещо повече - той се разширява. Същевременно работите на Фридман доведоха до революция в космологията, в резултат на която рухна идиличната картина, представена от Айнщайн, за стационарна вселена. Вселената /потвърдено чрез т.нар. ефект на Доплер/ се оказа разширяваща се от една първична сингулярност /точково състояние на суперсиметрия/, реализираща т.нар. голям взрив. Тази сингулярност бе наречена от някои физици "бяла дупка" /като диаметрално противоположно понятие на черните дупки/. Белите дупки са нещо като първични извори на вулканично избликващо вещество от Нищото /от една от тях се реализира нашата вселена, но от останалите се реализират други, паралелни вселени/. Симетричната компактификация изтича от бялата дупка и навлиза във фаза на охлаждане и асиметрия, което води до раждане на вещество, пространство, време и т.н. Грубо казано, Идеалните ейдоси на Платон се материализират чрез белите дупки. Обратната стрела се реализира от черните дупки. Те засмукват вешество, пространство и време и от състояние на асиметрия ги компактифицират до суперсиметрия, довеждайки ги до Идеален Платонов ейдос. Фактически има насрещно движение на два големи "ескалатора". По единия, чрез тунелите на черните дупки, Реалността се "изкачва" и преминава от материална в Идеална форма. А по втория ескалатор Идеалното изтича от белите дупки и "слиза" до материална Реалност.
За един момент /през 50-те години на миналия век/, американският физик и нобелов лауреат Мъри Гел-Ман, вдъхна големи надежди със своята теория на триплетите. Фактически той реализира нещо като Менделеева таблица за елементарните частици, надстроени над кварките /субчастици с дробен електричен заряд, считани за дъното на материята/. С помощта на неговата теория стана възможно теоретичното предсказване на нови елементарни частици, съществуването на които, да бъде впоследствие потвърдено експериментално. Изглеждаше, като че ли е напипана най-после "нишката на Ариадна" в Квантовата физика. Но, както обикновено, кацата се оказа без дъно, а "електронът така неизчерпаем, както и атомът" /Ленин/.
На хоризонта на физиката се появи частицата-бог, известна под наименованието "хигс бозон" /по името на хипотетично предсказалия я физик Питър Хигс/. На тази субчастица възлагат възникването на материята. Тя буквално, подобно на Арахна, изприда материалния свят, неотменимо свързана с т.нар. суперструнната теория, която си представя всяка материална частица като позиция от трептенето на една суперструна в специално пространство с повече измерения от нашето. Сега в ЦЕРН, с помощта на адронния колайдер се мъчат да заловят "жив" хигсбозон, разчитайки, че той ще нашепне тайните си на съвременните физици. И тук изглежда много вероятно надеждите да надминат действителността. Така се получи и с теорията за хиперинфлацията на Алан Гът, която много нашумя, защото за известен период от време даряваше на физиците надеждата за обяснение на случващото се по времето на космогоничния сценарий след големия взрив. Но отново всичко се оказа поредния шум на модата. На сцената на съвременната физика изникнаха могъщите сенки на "тъмната материя" и "тъмната енергия". Това стана още през 60-те години на миналия век , но физиците се държаха като щрауси, които крият глави под крилата си. Защото 94 процента от веществото във вселената се оказа "тъмно", а това - светлото, което бе изучавала физиката дотогава - едва 6 процента! За тъмната материя и тъмната енергия физиците съдеха само косвено /чрез гравитацията/.
Оформи се големия крах на финитния модел. Въпросите на Познанието растат експоненциално, а отговорите непрекъснато намаляват! Днес ние достигаме до идеята, че зад всичко стои Нищото. Нищото, което най-вероятно ще се окаже Всичко.
Но да познаваме Нищото не ни е по силите. Ние сме рожба на онези 6 процента светло вещество и то именно е кодирано в нашия геном. А "човек вижда само онова, което знае" /Гьоте/. Затова отново се озоваваме в ролята на малки деца на онзи Нютонов плаж - на брега на величествения Океан на истината, простиращ се пред нас неизследван, с шепа дребни раковини в джобовете си. Молим се да не дойде вълната, която да срути пясъчния ни замък, построен по време на играта, наречена Познание, защото тогава трябва да строим нов замък и то отначало. Навлизаме в бездънната бъчва на Нищото като един Диоген, но без фенер и нямаме никаква надежда да получим систематизираното, мечтано от нас, още от древността, Познание.