автор: giro

Едни Коледно–Новогодишни празници се провлачиха, аман! Станеш ли – хапни, хапнеш ли – легни. Станах триста кила. Добре, че съм висок. То приятели, то познати, то случайни хора – с всички ядеш и пиеш и, разбира се, говориш глупости. Тук вече е моето неприкосновено поприще.
Цар съм на глупостите... Да ги говоря, де, ама често и да ги върша. Мерудията на живота. И да не е така, звучи афористично. Всъщност, като казах глупости имах предвид, че имам голяма способност да говоря глупости с апломб. Демек, всичко зная за живота. Е, това от моя живот хич не си личи, но то - нали са си глупости...

Събрали сме се на маса с едни приятели и обсъждаме друг наш приятел, който го няма на масата. Класика. С голяма любов се оплакваме от него - готин е, вещ планинар е, но егото му е колкото Чомолунгма. Ма, понеже е готин, търпи се някак, смешно е даже. Та се смеем. Викам, дай да му звънна, че сигурно сега гъза го сърби и бездруго ще се сети за нас.
Звъня.
„Дидо, кво прайш, бе, ний смучем вино тука на вилата?!”
„В Банско съм. И аз вино пия с един приятел. Ядем Банска кървавица с праз и пием швейцарски Пино ноар.”
Ужас!
Ко-щун-ство!!!
Преглътнах:
„А, бре, другарче, Пино ноар с кървавица е като мадам Помпадур в на баба ти насраните кюлоти!”
Три секунди:
„Ей, пич - тва шъ го запомня. А може ли да го забия на някое гадже като моя мисъл? Ми вашто вино какво е бе отворковци?”
„Щом е за гадже – забивай всичко, пич! После да споделиш ефекта! А виното ни е като разгонен бик - Каберне с Рубин, последна реколта. А, и ядем печени круши с пълнеж от ментов локум и орехи.
Три секунди.
„Ало, пич, тука ли се, бе?”
„Ей, майна, туй вашто е като Дан Колов в на жена ти сатенената нощница!”
„Чакай - не обиждай кечистите! Нощницата ли е твърде секси за бореца или тоя косматко не става за жена ми?”
„Няма да казвам, да не ме бийш, че си бърз фитил. Ама на жена ти нощницата е като твойте печени круши – не съм ги опитвал. И двете.”
„Аре, чао, дъ тейба!”

Замислих се. Рядко явление.
Викам:
„Дай от нашите суджуци, Бай Михале, мани ги тия круши! Сложи ги в една кутия, ще ги пратим на Дидката. Барем тях да пробва.”
„Абе, майна, скивай кво ни е готино, ти нещо изперка! Мадам Помпадур в на баба ти кюлотите щъ я опрайш ли?”
„Ми как! Шъ подфръква даже!”
/Български момчета сме все пак!/
„Ама заради Дан Колов с на жена ми нощницата шъ звъня на 112 – или жена ми е в кома, или всеки момент шъ умиргам аз...”

Напихме се. Легнахме.
Идва по едно време мадам Помпадур – сатенена самодива с естествени бемки, която дискретно поставя до мене леген.