автор: Tiranozavar

- Не ги ли чувате – рече екскурзоводът, когато двигателят на автобуса утихна – Гласовете на нощта?
Но ушите на всички ни бяха заглъхнали.
Дългото изкачване нагоре към върха, където някога преди векове е живял местният герой, жаждата, подсилена от климатика, който протягаше над главите ни суха и хладна длан, умората от предишната нощ, която сблъскваше разпокъсани спомени в объркани, леко засрамени погледи.
И младият мъж, който трябваше да ни разбуди от унеса преди автобусът да ни изсипе навръх тази планина, по склоновете на която се плъзгахме бавно като гъсеница. Покрай нас пейзажът бе накъсан от завои и единственото, което виждахме бяха отломъци. Клони на черница, която облизва с черен език стъклата, сребърен повей от маслина, която ухае на мазен пясък, разкривена, грохнала на една страна смокиня, под която магаре със самар мързеливо потрепва с опашка, за да прогони мухите. А нагоре, докъдето е възможно да вдигнеш поглед, сиви камъни, късове от ярост, с която някой невидим демиург бе разцепил планината, сякаш за да я изсипе върху нас. И дишането ни, събрано като в една единствена шепа, трепкаща надежда, че пътят все някога ще свърши – след този завой или след следващия, след този залп от чакъл, който гумите на автобуса вдигат, след тази пропаст, която отваря обятия под нас, сякаш като предупреждение. И потта, която бършем с книжни салфетки и изпотени длани, която обърсваме като последни капки търпение, с което, видно е, не сме се научили да живеем, да пътуваме, да преодоляваме.
И накрая – последната спирка. И ние, туристите, се изсипваме навън. Всичко това става бавно, защото никой не е вярвал, че пътуването ще отнеме толкова време. Нито пък е предполагал, че посоката ще е тази. Нагоре, нагоре, нагоре! До пълно изтощение, казва белокос мъж зад мен, докато дамата до него припряно го побутва, за да побърза. Стъпваме един по един на земята на древния владетел и отново се оглеждаме. Вдясно с кула, опряна почти в небето, средновековна крепост с тъмни в мрака стени, над която прелитат разпокъсани сиви облаци. Вляво – паметник на героя, възкачен върху кон, с мощна осанка, която хвърля сянка върху мокрия, блеснал тук-там от уличното осветление калдаръм. И местните. Наследниците на героя. Тайфа деца, която се втурва към нас като че ли само с едно ентусиазирано лице, цялото напрегнато в очакване, с усмивка, която моли, любопитства, подканя.
- Гласовете на нощта?
Чувам отново същия белокос мъж, но този път имам възможност да огледам и жената, която го придружава. Висока, почти върлинеста, скандинавски тип с много светли очи, руса, вдигната на кок коса и устни, изтънели от нетърпение. Изглежда така, сякаш всеки момент ще строи цялата група в две редици и ще нададе боен вик. Мъжът като че ли ми се усмихва, но в тъмното не мога да преценя дали ми се извинява или напротив, опитва се да ме предупреди. Обръщам поглед от двойката и опитвам да чуя екскурзовода. А той, свлякъл цялата умора от пътя, отново е ентусиазиран, под кожата му сякаш бушува цял океан. Лицето му сменя гримасите толкова бързо, че картините, които описва действително оживяват. Съвременните сгради наоколо изчезват или срамежливо се отдръпват, асфалтът се изпарява под тежката, почти тропическа, жега, автомобилите тихо политат в пропастта под нас, а невидимият демиург, който бди над мирозданието, изтегля земята под тях още по-дълбоко. Ослушваме се за миг, после по-дълго, почти утихваме, за да чуем мощния трясък на ламарина или взрив от двигател, да подушим пушеците от експлозията, която логично трябва да последва... Но високо в планината логиката отказва да ни служи.
- Когато Скендербег умира – чуваме отново екскурзовода – прилепите от всички пещери наоколо напуснали планината, затрептели във въздуха в дълга, безкрайна редица, за да проводят душата му в отвъдното. А мъжете, които воювали за тази земя, пожелали силата на героя. Те изчакали пазачите, които вардели могилата, да заспят и разровили още рохката пръст. Тялото на Скендербег още не било изстинало, когато алчните за храброст разчленили костите му, насекли ги на малки късове и изваяли от тях амулети. Край вас в този град, в който спираме, за да преспим тази нощ, са наследниците на онези мъже, които не се уплашили от смъртта, които нарушили покоя на мъртвия, за да оцелеят. Хората, които живеят тук, вярват, че техният мъртъв герой ги закриля и досега. Иначе нямаше да оцелеят сред тези урви, в тази сурова планина.
И ние отново се оглеждаме. Едно дебеличко момче се опитва да ни заговори, но никой от нас не знае неговия език. Момчето сочи към бутилката, която вдигам, за да отпия и казва нещо, което звучи като дълъг хрип.
- Жаден ли си? – питам го.
- Жаден – казва и изглежда така, сякаш действително разбира думите.
- Как се казваш? – продължавам да го гледам в очите.
- Казваш – повтаря момчето.
- Искаш ли нещо от мен?
- Искаш – вече се е оживил, изглежда горд, че някой е задържал вниманието си върху него толкова дълго.
- Ето, вземи – подавам му бутилката, в която е пълна повече от половината.
Ръката на детето се протяга към мен, взима бутилката, но не я отваря. Раздрусва я покрай лицето си и я хвърля в първото кошче за боклук. Вероятно трябва да се почувствам засрамена, но единственото, което правя, е да извадя от раницата си цял шоколад. Той проследява движенията ми и посяга към шоколада. Дръпвам го рязко от протегнатата му ръка и го чупя на две. Давам му едната половина и казвам високо:
- Шоколад!
- Шоколад – повтаря момчето с покафенели устни, докато хуква и гърбът му се изгубва в мрака.
- Тук хората не говорят чужд език – чувам отново гласа на екскурзовода – но са добронамерени. Децата понякога просят, но не са нахални. А когаго градчето потъне в сън ще чуете и гласът на нощта. Аз лично не съм го чувал още, но казват, че често се носел сред тези върхове... Бъдете внимателни, за да разказвате...
Групата бавно се отправя към хотела. Отпред на пейка са седнали трима мъже с броеници в ръце. Зърната им проблясват между пръстите, а лицата им са непроницаеми. Несъзнателно ги оглеждам за бижута. Може някой от тях да носи амулет, а може самата броеница да е амулет. Да произнасяш името на пророка също е защита. От невидимите врагове, които пъплят нагоре по склоновете, от небето, свякло върху тези върхове необятен, но леден простор, от седящия до теб дори, толкова подобен, но дали е така... И накрая от туристите. Ние, изтощени от път, но винаги гладни, жадни за сън, но и за емоции, които да ни разтърсят, опомнят или променят. Екскурзоводът раздава ключове, които ние поемаме, а после, едва отключили стаите, се втурваме към прозорците, за да ги отворим и поканим вътре гласовете на нощта. Балконите са близо един до друг и мога да чуя какво си говорят в съседство. Нощта, какъвто и да е нейният глас, едва ли би припарила дотук, ако наоколо се носи нашата препирня, нашата надежда, нашето разочарование...
Хвърлям раницата върху леглото. А наоколо е необичайно тихо. Излизам почти на пръсти на балкона, но преди това си наливам малко уиски от бара и паля цигара. Чувствам, че на балкона до мен, зад стената също има човек. Почти мога да се обзаложа, че чувам ледчето, което потропва в чашата му. Дърпам от цигарата, отърсвам глава, сякаш за да се освободя, какво пък, и го заговарям.
- Добър вечер.
Гласът ми е тих, но съм убедена, че ме чува. Минава минута, а може би повече. Вероятно и моят невидим събеседник има нужда от смелост. Никой не ми отвръща, затова повтарям по-високо.
- Добър вечер, ослушвате се за гласовете на нощта?
И тогава до мен достига мощен смях. Явно се носи от гърлото на човек, у когото не мога да доловя грам умора.
- Вие за мен сте гласът на нощта – казва и е мой ред да се усмихна.
- Вероятно сте чували този глас по време на пътуването, но сега и в мрака не можете да се сетите за неговия притежател...
Звуча така, сякаш флиртувам и млъквам рязко...
- По време на пътуването чувах десетки гласове – отвръща, но така, сякаш не е доловил закачката.
- А и този климатик, който така нетърпимо шумеше – казвам на свой ред, но отново млъквам, защото звуча като отчаяна домакиня, която умира от скука на един случаен балкон...
- Понякога ми се струва, че още чувам морето – казва мъжът зад стената – А оттук това е просто невъзможно. Няма как да чувам вълните от километри разстояние, нали?
- Може би е заради двигателя на автобуса и вятъра – казвам и вече съм напълно убедена, че невидимият ми събеседник ме възприема като поредната луда, поела сама на път...
- Вятърът тук е зловещ през зимата...
- О, бил сте тук и друг път?
- Често се връщам, понякога имам чувството, че никога не съм си тръгвал. Човек, който веднъж види тази планина, усети въздуха й, откъсне от плодовете й... Никога не може да я забрави, камо ли да се отдели...
Лудите станахме двама. Чувствам се по-спокойна, затова на пръсти влизам в стаята и си сипвам още едно питие.
- Още ли сте тук? – питам предпазливо, когато вдигам босите си крака върху парапета и се облягам назад в креслото.
- Сякаш никога не съм си тръгвал – звучи така, сякаш е говорил повече от минута, а аз съм пропуснала целия му разказ.
- Слушам ви – казвам отново, отпивам и допълвам смело – Сякаш сме накрая на света, двамата с вас...
- Отстрани може би действително изглежда така. Погледнато оттук морето също е накрай света. Никой, освен морето, не притежава такава мощна сила. Притегля те по бреговете, а видиш ли го – ти вече си омаломощен. Знаете ли, морето е като невъзможност. Вярваме, че то ще ни освободи, а всъщност ни закотвя. Нито едно място не е толкова тъжно като бреговете, от които не можеш да излетиш... Затова предпочитам планината. Тази планина. Отваря простори и тези простори са нагоре...
- Говорите толкова красиво – казвам и вече нямам нищо против да флиртувам. Защо да се съпротивлявам? И защо против себе си...
- Подтиквате ме, затова – отговаря и отново се разсмива, а в този момент отчаяно искам да го видя...
- Чувствам се по-лека, докато ви слушам.
- А аз по-сигурен.
- Наистина сякаш сме на края на света... Но не във физическия смисъл, ако ме разбирате...
- А в кой? – гласът сякаш се покашля.
- Краят на света вероятно не е край на пространството, а на времето... След нас всичко остава така, както е било..., но нас вече ни няма...
- Почти ме убедихте...
- Почти?!
- Може би трябва да си починете след дългия път, а и утре...
- Развалихте магията – казвам припряно, уискито вероятно ме хваща – Не говорете за време...
- Утре вероятно ще бъдете изморена, затова си позволих...
- Позволявам ви...
- А и е време аз също да поема...
- Оставете ми нещо от себе си... – вероятно прекалявам, но точно в този миг не ми пука – Като онзи герой, как му беше името..., който бил насечен за талисмани...
Гласът обаче мълчи. Не долавям дори дишане, ледчето, което ми се стори, че чух явно се е стопило.
- Добре – казвам, като рязко се изправям. Уискито ми свети в блед мастилен от мрака тон – Довиждане.
Мълчанието от другата страна на стената започва да ме дразни, затова леко бутам стола, който проскърцва.
- Накрая на света никой не казва довиждане – чувам отнякъде, почти зад гърба си и съм убедена, че вече съм пияна.
Оставям чашата върху масата и смело се навеждам през парапета. Но от другата страна, от страната на гласа, няма нищо. Моят балкон е последен в редицата. Обръщам се на другата страна, но там стаята е тъмна, а балконът пуст. Поглеждам нагоре, а после надолу. Всичко изглежда замръзнало, заспало, застинало. Отпивам последната глътка, решена да остана будна.