автор: sradev

- Како, що за край на света ще правиш?



- Виж сега. Изтегляме нишка от Пенчо. Повтарям: светлината му е узряла, бяла и гъста. И той си е една проста душица. Както казва поговорката: проста душа - чиста светлина. Но му липсва цветистост.
- Айде сега па и ти. Нали бялата светлина има всички цветове. Делнеш оттук, делнеш оттам и ето ти какъвто си искаш цвят.
- Ти си дялкай камънаците! Дяланата светлина е ръбеста, грапава. Бива я за фъркане, бива я за удряне, ама за носене не става. Лесно се троши, нищи се, нетрайна е.
- И ти ли си нетрайна?
- Ще ме видиш ти една нетрайна, като ти се скапят зъркелите! Ти си трай и прави каквото ти казвам. Отвори си очите на 64. Ха сега ги събери в центъра си. Виждаш ли се в точката?
- Вие ми се свят, само това виждам.
- Още си малък, за да ти се завие светът. Все още не виждаш как се завива светлината. Но ще видиш, че светът е по-светъл. Само трябва да ви подръпна малко.
- А, не за ушите! И така са ми се изострили, че ме бодат и по антените.
- Не за ушите ти става въпрос. Ти все за своето мислиш. Аз искам да ви дръпна всичките.
- Отде такваз сила ма, ти да не си Фраукулес?
- То сила ви на вас само на акъла! Не сила, а чалъм се иска. Какво става като вземеш две светлинки?
- Месят се.
- Тестото в главата ти се меси! Не се смесват, а преминават една през друга. Преплитат се и става една.
- Добре, нека да се плетат. То като насъбера много дъх и краката ми също се плетат. Докато ги разплета и кошницата ми се изпразва.
- Не си пъхай дъха и кошницата. Не си ги оплел още. Па и то една кошница плетеш цяла седмица и после я попилееш по халосници.
- Е па убави са си халосниците и едни такива - все никакви!
- Никаквици искаш да кажеш. Щото отдето й да ги погледнеш - все са различни. И като се опитваш да ги хванеш - все се измазулват.
- Е и това си им е хубавото - не знаеш знаеш ли и като хванеш се с пусти ръце излизаш.
- А не си ли помислил, че това е една единствена никаква, която хич я няма и от това се на пусто дрънкаш.
- Аз не дрънкам, аз звъня!
- Като се закръглиш ще запееш, сега само дрънчиш. Но докато се закръглиш, много зелки имат да те ядат, много пъти в бетонното градище има да те носят, много креватчета имаш да осмърдиш.
- А не може ли така, отведнъж?
- Отведнъж не пада дъжд. От крак не пада сняг. А сега не е тъга. Нямаш търпение да разтеглиш времето до една дъълга-дъълга нишчица, тъънка-тъънка - само по един файтон да може да мине, равна-равна - да не можеш с нищо да я подраскаш. Да я надиплиш, никакви никаквици да не виждаш, седем пъти да я плетеш, 77 777 777 пъти да я гладиш... Къде ти! Ти всеки миг по 700 бели правиш, та още малко ще земат да ти викат "Белият".
- Е па не съм толкоз чер!
- Е па не си! Иначе да си ме глътнал саде с парцалите и омесил с никаквиците.
- Ти не си никаква, Како!
- Каквато съм - такава! Ето, изпекла съм ти една слънчовица да се подсилиш, че бърза и точна работа те чака. Но преди това да те осветя малко за космичетата на света.
- Отде пък сега за косъмчета!? Никакви не съм виждал.
- Яж, яж та да ти просветне, после да улегне, после да премине, че Пенчо да не забележи.

... ... ...
Репортаж от избиването на младенците на фона на танцуващи индекси.

251104
Ниво 2
Сладар