автор: mrsorrow

(На майка ми – обичам те!)

Усещах аромата ти. Той се приближаваше на пръсти. Едва-едва, тихомълком. Нищо друго не издаваше близостта ти : само този аромат, дето ухаеше на черна святост, едновременно на вечност и на болка. Ах, този аромат! Ах, тая безмълвност! И погледа ти, застинал в тъмнината. Минутата, през която ме обгръщаше изцяло с воала си от скръб. Минутата, която ми приличаше на вечност. Но аз знаех, че нямаше да си вечно мълчалива. И ти ми заговори. Твоят глас прониза тишината – увисна в пространството като гилотина :
- За какво мечтаеш?
- За нищо не мечтая в този миг. Малко е късно за мечти.
- Нима не виждаш миналото си край теб? Аз мога да го видя навсякъде около нас.
- Нима това е от значение? Миналото не може да се върне.
- Но погледни внимателно! Ето, помниш ли онзи момент там? Докато даваше късче хляб на сляпото дете... А спомняш ли си онзи път, когато приюти бездомното куче и в тъжния момент то ти бе единствен приятел и как то споделяше тъгата ти? А сещаш ли се, когато...
- Спри! Цял живот бягах от миналото, отказвах да живея в него. Защо сега се опитваш да ме върнеш там?
- Защото от миналото могат да се научат много неща.
- И какво научи ти от моето?
- Че все пак си бил добър човек : най-вече човек. Срещам много хора, но малко от тях са човеци.
- Това обаче не ме избави от твоите обятия.
- От моите обятия? - усмихна се подигравателно ти – От моите обятия, мило момче, никой не би могъл да се избави! Те са най-вълнуващият начин да преминеш отсам.
- Но кое е твоето отсам? Не е ли то всъщност моето отвъд?
- Наречи го както искаш, всеки отива на това място. И всеки отива, без да носи нищо – без богатства и слава, без гордост и самодоволство.

Плесна два-три пъти с ръце и ми рече :
- Знаеш приказката : прах при прахта...
- Цял живот си задавах един въпрос и сега е моментът да те попитам : какъв е смисълът на цялото това съществуване?
- Всеки човек има своя съдба и макар тя да е предопределена, човек има силата да я променя и променяйки я дава нещо от себе си на света. Така светът става по-различен и изпълнен с нещо повече от един написан сценарий.
- А каква е твоята роля в този спектакъл?
- Предстои ти да научиш! Но стига с тези празни приказки, кажи ми : намисли ли си последно желание?
- Нали ти казах, че е късно за мечти!
- Това не е молба да мечтаеш. Хайде, не може да нямаш последно желание, всеки има!

Сведох поглед към пода. Взирах се в мрака, в погледа ти... и после пак сред тъмното. Накрая казах :
- Искам ръцете на мама, искам да ме прегърнат, да ме помилват.
- Как така ръцете на майка ти? Всички искат да видят влюбена половинка, да усетят страст, да изпитат чувството на власт, да видят някого... А ти искаш просто някакви си ръце?
- Искам ръцете на мама, защото само майчината обич някога е стопляла сърцето ми истински. Защото само мама можеше да ме дарява с най-истинската и чиста любов, която човек си е представял.
- Но това са само ръце, две длани?
- Не! Това са дланите на мама... Искам ръцете на мама!

В този миг ти отново замлъкна. Нямаше чувство в твоя поглед. Нямаше въпросителни помежду ни. И пак стана тихо... като в гроб. Усещах как очите ми се затварят. Ставаше хладно. Нямах сили да остана дълго буден и започнах да се унасям. Даже спомените вече не нахлуваха около мене. Заспивах непробудно и като че ли някой бдеше над мен : докосна ме плахо, след което грижовно ме помилва, целуна ме по челото, усмихна се и нежно ми прошепна : „Спи спокойно, дете мое! Мама е тук...“