автор: amadeus

Някога, преди много време, хората имали ръце, с които да създават; очи, с които да се радват на красивото; устни, с които да се усмихват; нозе, за да изучават света и жадни за познанието умове, за да го разбират.
Някога, някога…толкова далече назад, че вече само една буква го дели от небитието. Тази буква с ехидна усмивка и завидна настойчивост дълбае днес човека, решен да зачеркне всичко, което отрича изкривената му озъбена същност и ще дълбае дотогава, докато „някога” не се превърне в „никога”. Опиянен от себе си и чужд за другите, излишно самоуверен, арогантно самодостатъчен, самовлюбен, изискващ, но недължащ нищо, презиращ и презиран той руши с ръцете си, завижда с очите си, злослови с устата си, въобразява си, че ще надбяга времето и другите с нозете си, а умът му е заключен в пясъчната крепост на измислената от самия него студена виртуалност. Превърнал е природата в бунище, храни се с пластмасови храни, поддържа пластмасови отношения със себеподобните, непрекъснато гради бетонни кули навън и хартиени кули от илюзии вътре в себе си. И така, докато майката природа, от която се е отрекъл, не го прибере при себе си завинаги – сам, забравил и забравен, мразил и мразен, рушал и рушен, неутолен, неживял, нероден…
Кого тогава да наречем щастливец ли – този, лишен от слепотата на тълпата, който не е позволил буцата в гърлото му да се превърне в негово сърце.