автор: severianin

Крача в здрача на Времето,
сипкав и влажен,
под клонака на дните преплетени крача
и е пътят ми призрачно-бял и миражен,
както призрачно-бял и миражен е здрачът.
По алеите вити на месеци минали
с бавни старчески стъпки пристъпвам нечуто –
в този лес имат свои пътеки годините
и по тях се разхождат живени минути.

Странни мигове крачат под сенките сиви,
неизтлели до днес,
съхранени в сърцето,
с продължителност – просто додето сме живи...
/Има мигове, траещи цели столетия./

Има мигове – вечност, епохи безкрайни,
в свойта краткост Вселената в шепа побрали,
има мигове – смърт, има мигове – тайна,
по-реални от хиляди други реалии.

Крача с тях през гората на Времето в здрача,
а мъглата роси и е въздухът влажен,
и са влажни страните ми...
Може би плача?
От дъжда ли е влагата, кой ще ми каже...

А е гъста гората и сенките – сиви,
и ме шиба в лицето клонакът на дните,
сред живени минути вървя мълчаливо
и са призрачно бледи – миражни! – мъглите.