автор: ufff

♑

Тя върви по тясната неугледна пътека
между грозно високите блокове
красива, красива.
Чак сега забелязвам,
че леко накуцва
- дано само така ми се струва -
и държи главата си
непривично наклонена.
Защо се разплаквам?
Тя
придвижва светлината
със себе си. Неметафорично.
Бяла и пъстра.
Мести бавно краката си,
заобикаля локвите,
може би нещо мърмори.
От своя балкон
на изпращане
гледам с нея земята -
колко глухарчета! - откъде този лапад? - накъде тази мравка?
Други мравки пълзят
под жилетката ѝ, студени;
тя потреперва, загръща се
и се скрива от погледа ми.
Мама.