автор: mitkoeapostolov

Гледам закриването на световното първентсво по футбол в Бразилия и си мисля…

Целта на всеки отбор беше да заеме най-високото възможно място с играчите, които има. Нито повече, нито по-малко. След един месец игра, Германия е световен шампион.

Имаше ли по-добри отбори? Да. Имаше ли по-добри индивидуални изпълнители? Да. Защо тогава никой не ги изпревари? От последните четири участника на полуфинал, Германия не беше нито най-добрия отбор, нито разполагаше с най-добрите изпълнители.

Бразилия, безспорно, беше най-слабия от четирите, въпреки че можеше да се гордее с добри футболисти. Селесао, обаче, стана жертва на собствената си нереалистична амбиция да спечели званието световен шампион, въпреки очевидната липса на качества у повечето от футболистите за такъв подвиг. В допълнение, фокуса на целия отбор върху култа към личността на Неймар го провали когато младия футболист на Барселона се контузи. И най-важната предпоставка за краха- парадирането с отборния дух. Всички футболисти крещяха безумно по време на националния химн сякаш, за да докажат на самите себе си, че имат обща цел и идея. Но когато излизаха на терена се показваха съвсем други- колебливи и неспособни да се подкрепят при грешка. В живота, както и на футболния терен са важни делата, а не думите, както беше казал на времето Васил Иванов Кунчев. Ако бяха играли със собствените си възможности, а не се бяха опитвали да се надскочат, бразилците имаха реален шанс за достойна загуба в полуфинала и равностовен мач за бронзовите медали.

Холандия за мен бе отбора с най-добри индивидуални изпълнители и най-добър треньор. Рейдовете на Робен, клиничните завършващи удари на ван Перси, героизмът на Крул, геният на Ван Гаал развинтиха не една и две защити и оставиха незабравима следа за феновете на световния футбол. Евентуален финал с Германия би имал непредвидим изход. Но Холандия плати за своята арогантност като подцени отбора на Аржентина. Явно по треньорска инструкция, играчите бяха решили, че ако успеят да неутрализират Меси, лесно ще успеят да преборят останалите безизвестни играчи.

Но именно тук Аржентина доказа, че е най-добрият отбор на мондиала, а не сбор от индивидуалности. Четох сравнение между техните играчи и тези на Германия преди финала. На всяка една позиция футболистите на Германия бяха оценени по-високо, освен тази на Меси. Именно факта, че сумата от индивидуалностите на Германия далеч превъзхождаше тази на Аржентина доказа, че гаучосите са по-добър отбор. С много по-малки заложби те успяха да стигнат до същата цел като своите по-именити колеги. Всеки един футболист на Аржентина в течение на турнира показа желание за победа по-голямо от това на всеки друг отбор, като широката публика се запозна с изпълнители, за които малцина бяха чували преди това- Ромеро, Гарай, Билия, Рохо. Именно те изнесоха тежестта на мачовете от елиминационната фаза, за да класират своя отбор на финал. И вместо да се концентрира върху тази своя задружна сила, Аржентина подклаждаше медиите да тръбят името на Меси под път и над път. Никой не обърна внимание, че на мондиала имаше и други отбори с големи звезди, които безславно се провалиха като Португалия с Кристиано Роналдо например. Вместо това, от всякъде валяха лозунги: „Това е първенството на Меси“, „Това световно ще докаже дали Меси е най-добрият на всички времена“, „По-добър ли е Меси от Марадона?“.

По този начин се повлия отрицателно на самочувствието на останалите играчи в отбора. Сигурен съм, че подсъзнателно те са усещали, че играят за Меси, а не за собствената или отборната чест. Когато човек се бори за чужди цели, а не собствените, най-често се проваля в усилието си (както добре се видя от отбора на Бразилия). Това се случи и с Аржентина финала.

Отборът изигра един брилянтен тактически мач, в който въпреки по-малкото притежание на топката, имаше три чисти голови положения в сравнение с три полу-възможности за германците. Но когато шансовете се откриха, индивидуланите изпълнители на Аржентина не издържаха на натиска, защото не реализираха собствената си мечта и потенциал, а отговаряха на спекулативни въпроси за своя капитан.

За разлика от тях, германците не се опитваха да отговорят кой от тях е най-добър, не се насилваха да направят Томас Мюлер голмайстор на първенството или Клозе ненадминат рекордьор. Затова, когато златната резерва Шурле центрира към Гьотце, последния нямаше какво да доказва освен, че е себе си в контекста на своя отбор. За разлика от него, когато в последната минута на мача, Аржентина имаше пряк свободен удар, вместо да центрира към своите съотборници и да им даде шанс да докажат, че всеки от тях е символичен Меси и може да реши даден мач, аржентинският капитан прати топката безнадеждно над вратата на Нойер. За беда и той бе повярвал в мита за себе си, а не в силата на отбора, за който играеше.