автор: giro

Последният петък беше натоварен до последната работна минута за нас - колеги и пичове, изкушени от планината. Искахме да походим из Рила, но синоптичната прогноза вещаеше метеоритни атаки.
Атаки, атаки, колко да са атаки!
За нула време спретнахме марковите си раници и в 18.30 часа вече летяхме, не съвсем по правилата на ЗДвП, към Мальовица. В 21.30 бяхме на хижата, а в 22.00 часа вече практически се бяхме изкъпали в придошлата от топенето на снеговете Мальовишка река, независимо от гения, вложен в горатексовите ни мембрани. Преоблякохме се с резервните скъпотии и закрачихме в непробиваемата от челниците ниска облачност по отчайващо стръмния абфарт на пътеката към Страшното езеро.
Маркировката не се виждаше от мъглата, но екраните на съвършените сателитни приемници, като вътрешен глас, ни уверяваха в правия път. След известно време го загубихме, но джи-пи-есите се извиниха за грешката и ни подкараха отново в официалното трасе. Не знам иначе как става това с вътрешния глас...
В 01.00 часа, вече събота, мълчахме потни, задъхани и възторжени под бездънното рилско небе, от което всяка секунда падаха звезди. Желанията ни бяха ясни и сбъднати - в заслона ни чакаше четвъртото другарче, напалило кюмбето и надробило шопска салата с овче сирене.
Пихме по една домашнярка на екс, сменихме мишеморските чорапи и по чехли излезнахме пак под звездите.
Ми те трилион трилиони, бе! - хаос от необяснима за атеистите хармония! Галактически пир върху нежно бялата, разпарцалосана, но копринена покривка на Млечния път. Как ли се наричат тези илюминации?
Оп!, Момчил извади телефона си, макар, че не бях видял преди това да носи втора раница за него. Пусна неква програмка и го насочи към небесния океан. На телевизора му почнахме да се дзверим в червено мигащите съзвездия, звезди и техните точни имена. Баси мамата! Ошашавих се, както дъщеря ми пред канта сладолед.
Звезди, звезди, ама давайте ракията, пичове!
Лющим и ожесточено се надпреварваме в иначе обичайната ни игра:
Моят чувал тежи 1100 гр., а моят 820 гр. - ама моят е до минус 10 градуса, пък твоят е плюсов... Моят челник е 100 лумина, пък твоят само 50, ама тоя струва 200 лв., пък оня – само 100 лв... Моят джи-пи-ес е с последно поколение приемник - да, ама се заглушава в гъстата гора... Моето яке..., пък твоето..., моята пухенка..., пък твоята... и т.н., и т.н. Накрая, естествено: моят чеп..., пък твоят...
Бръщолевим, вече с нюанс на фъфлене, но и се кефим на себе си. Велики сме демек, я виж по какво време къде отидохме. Хималайски героизъм!
Ех, добре, че няма други хора в заслона, та да ни е готино самички - интимно, задушевно, само за ценители!
Щрак, вратата се отвори и с кресливите си панти оповести влизането на един шишко. Оле, майко! - шапка, плетена от прабаба му, солидно ватено яке, с което няма да кача и Бунарджика, анцуг в стил „ханцунг” и кубинки от обоза на Варшавския договор. Всичко това доминирано от 90 литра раница – анонимна по марка, но избомбена като след триумфален банков обир. Образът на госта не престава да ни изумява: на единия му хълбок виси ножа на Дънди Крокодила, а около другия се мандахерца торба със спален чувал за двойка възрастни слонове...
Добре дошъл!
Добре заварили!
Акцентът е непознат, произходът - също.
Айде пий една ракия с нас!
Благодаря, пия само бира. Ако позволите, ще почерпя.
Бум, на мъничката маса - четири двулитрови ПВЦ бутилки бира!
Тая бира е за сутринта бе, човек, я си мезни от пастърмата – много е калорична пък не тежи в раницата!
По – добре хапнете от моя салам! – реже той сочни филии от хамбургския салам с мащабите на слонско мъжество.
Как намери пътя, бе, нямаш челник, нито джи-пи-ес?
Много просто – по звездите. Не ги ли познавате?! Айде, ще вървя, че жената вече ме чака на Кобилино бранище.