автор: rygit

Живея в някакъв град в България, но работя в по-голям. Прибирам се в събота и неделя. Всеки Божи ден, пътувайки до работа, минавам покрай голям пазар с цветя, намиращ се в една пресечка на централната част.
Трудно си намирам място за паркиране и обикновено после пешеходствам покрай цветарите. Харесвам красиви цветя. Харесвам и душевно красиви хора. Всяко цвете си има собствена душа. Също като при хората. Всяко цвете си има и собствена душевна красота. Също като при хората. Харесвам оригиналните интелигентни аранжировки. Не се притеснявам да купувам букети и да искам своето, ако нещо в него не ми е по сърце. И колегите и началниците знаят това. Наложи ли се... и когато има повод за протокола в службата, все аз купувам цветя и то все от там. Познавам повечето продавачи на цветя. И те ме познаваха. Докато гледам цветята на пазара, от време на време ми идват разни рими в главата. Когато съм в настроение, винаги се шегувам, стихоплетствайки пред продавачите. А аз рядко не съм в настроение. По някой път от някоя рима пада голям смях. От две години там се появи нова цветарка. Млада жена на около... на около… малко преди или малко след трийсетте. Красива, добре сложена, но гледа някак си вторачено и надменно. Втренченият ù поглед сякаш замъглява моя и не мога да разбера що за душевност има. Букетите ù са винаги свежи и добре аранжирани. В много от случаите стилни и загадъчно оригинални. Явно си разбираше от работата, защото от нея пазаруваха все тузари. Една по-възрастна жена ù помагаше. Стоеше отпред, вземаше парите и връщаше рестото. Аз не обичах да пазарувам от нея. Не харесвах как изпитателно ме гледа. Имах чувството, че минавайки покрай нея, минавам покарай рентген или скенер. Не съм я виждал да се усмихва. Беше олицетворение на красивата студена сериозност. Затова и винаги я подминавах.
Вече бе пети януари. Миналата година имах два-три повода, в които черпих. Рождения ми ден, дипломирането ми в магистратска степен и повишението ми след това. Е, нямаше как сам да си купувам цветята. Не знам. Може би колегите са се редували, но и трите пъти цветята бяха превъзходни. Аранжировката - фантастична. Сякаш ги е правил човек от друга планета. И трите пъти изборът бе направо в десятката и като вид на цветята, които обичам, и като съчетание с детайлите. Единия букет даже го хербаризирах и още си го пазя. Не съм виждал такава стилна и оригинална аранжировка никъде на нашия пазар. Бях поласкан. Колегите най-вероятно са ходили до някой скъп цветарски магазин в моя чест.
По служба водех кореспонденция с много хора. Случайно един път съм изпратил една електрона поща на грешен адрес. Оказа се на жена, с която поведохме неформална кореспонденция. Станахме си някак си близки. Е колкото това може да стане, без да си виждал някого дори на снимка. Пишехме си закачки. Изпращахме си снимки – не наши, а на колажи по пощата. Бяхме се разбрали да контактуваме, без да имаме представа за външния си вид. Жената помоли да си кореспондираме само с ума, сърцето и душата си. Наистина се получи интересна виртуална връзка. В един от сайтовете, в който се беше регистрирала, видях кога има рожден ден. Оставаше около месец и половина. Във визитката ù на сайта е записано петнадесети февруари. Е колко е истина отделен въпрос, но това е нормално за нета. Някак си ми се прииска да я изненадам приятно, но не знаех как. Питах единия колега, който разбираше от тези неща и той ми отговори:
- Ееее, то има време до тогава. Ето например... подари и от любимите ù цветя.
- Е как да стане това, нито знам кои са ù любимите цветя, нито ù знам адреса, нито искам да ù пращам снимка от нета, дето може всеки да ги намери с търсачките? А е и банално, и тъпо да попитам „Кои са ти любимите цветя?”. И после да ù изпратя снимка на тях. То тогава няма да е изненада.
- Еееее, както винаги си голяма капризация. Но си прав. Няма да е изненада. Е щом е така, иди на пазара при Художничката. Тя ще ти каже кои са любимите цветя на твоя човек. И ако ù ги поръчаш, ще ти направи букет за чудо и приказ. После ще го снимаш – то във всички случаи ще си личи, че е любителска снимка. След това ще го изпратиш на виртуалната си плутоника и готово.
- Много добра идея. Мисля да се възползвам. Но коя е пък таз Художничката? Аз там почти всички ги познавам, но не знам за художничка. Всички са или градинари-производители или цветари-прекупвачи – взех да умувам на глас.
- Как коя. Тази, която ти е най-големия фен на пазара.
- Най-голям фен? Че коя ще да е тя, я? Коя, Снежана ли? Или не! Да не е Дима? – взех да ги изброявам, опитвайки се да си спомня с коя най-често съм си говорил и коя ме е гледала по така.
- Ахааа... ти още ще си кажеш, мръснико бройкаджиев. Я кажи още на колко от тях си поливал градинките, мазен Дон Цветане. Ти за това ли, като отидеш там и се забравяш? Един букет го купуваш по час и половина!
- Глупости! Просто не съм като вас - Превари Попаров. Да се правя на много „В”. Да инсинуирам колко много бързам и да купувам от готовите. Стоя и чакам да ми аранжират нещо ново. Те пък не винаги имат под ръка съответния аксесоар, като цвят или форма и тичат по пазара да намерят от колеги. Не че няма с кого да се излезе на вечеря от там, но не ми се ще. После трудно ще бъда обективен в преценката си кой най-добре си прави аранжировките – засуках небрежно едни сложни мисли на килограм.
- Айдееее... не на Батко тези. Кажи си просто... „Нищо не ми е грабнало окото.” Не ми излизай тук сега с морални пунтове. И двамата си знаем... Не си светица - ненапита кристално чиста водица. Ако нещо ти падне на сърце... Ехеее, друга песен ще запееш на Батко. Ама хайде да не пророкувам – изгледа ме колегата с хитрата циничност на опитен играч.
- Добре де. Не съм Светица чиста - непорочна водица. Я кажи сега! Коя ми е най-голям фен и ти откъде знаеш? – попитах, очаквайки да се избъзика с мен. Най-вероятно щеше да ми посочи някоя голяма палавница или някоя от презрелите продавачки. За тази, за която той подсказа, си мислих, че нарочно колегите са ù дали прозвището Художничката, защото много силно се гримира. Даже попитах с насмешка и сарказъм – Да не би да е Мимито? Еее има една Мими, дето си слага грима по лицето с баданарката. Аз за нея предполагам, че става дума.
- Не! Не е Мимито! Мимито я знаем и ние. Казах ти Художничката. Онази, която ти направи и трите букета миналата година. Нали ти каза, че са върховни. Ние си мислехме, че си имаш нещо с нея, защото тя от ряз и трите пъти уцели точно това, което най-много харесваш. То просто ти личеше. Възхищението ти не беше от куртоазия. А да бъде впечатлен новоизлюпен, нахъсан уеб дизайнер с магистратура... не е никак лека работа за всеки цветар. Стига де ! Не се прави на настъпен кен от бира. Всеки ден минаваш покрай нея. Не може да не я познаваш. Пък като те знам каква си лепка, не може да не си говорил с нея. Тя е една от най- чаровните на пазара поне в лице. А другото не знам. Тя все се крие зад цветята и не излиза отпред, за да мога да я огледам.
- Айде бе. Да не ми говориш за една симпатяга от дясната редица бараки, дето работи с една възрастна жена – попитах и видях колегата да кима утвърдително – Хе хе хе, аз съм си я кръстил Северина-леденото момиче. Тя е единствената, с която не разговарям от целия пазар. Мисля и че няма и какво да си кажем. Наистина аранжировките си ù ги бива, но дотам. Пък и тя нещо не ме обича. Няколко пъти откато започна работа преди две години ù се усмихвах и кимах най- любезно. Жената до нея се усмихва и ме поздравява, а Северина дори не трепва. Затова и не пазарувам от нея и не се спирам пред щанда ù. Тя ли е Художничката? - завърших с въпрос тирадата си.
- Точно тя е. Ама ти си голям задръстак. Така да знаеш!
- Айде сега... Защо пък да съм задръстак. Минавам, кимвам. Тя ме гледа някак си прозрачно и не трепва дори.
- Ами тя е сляпа, бе Дон Цветане. Затова не ти е кимнала ни в началото, ни по после. Тя просто не ти вижда маймунджилъците, които правиш с физиономията си. И наистина е художничка. И то много добра. Била е де. Отивайки на едно бианеле на графиката са катастрофирали. Стативът не бил добре закрепен в комбито. Удря я отзад по главата. От удара ù се отлепят и двете ретини. Напълно сляпа е!
- Айде стига де. Ти ме занасяш нещо. Как ще е сляпа? Ми тя май носи очила от време на време. Като на Ленън и Дони. Такива с кръгли стъкла. Те защо са ù? Стига де – сляпа!? А как тогава прави такива красиви аранжировки? И това Дон Цветане откъде го измисли? - запитах, наистина учуден от многото новини.
- Носи очила, може би, да не ù личи съвсем слепотата. А за букетите защо питаш мен? Иди я попитай лично. Имаш повод, помоли я да ти направи букет за виртуалната ти приятелка и ще видиш как стават нещата. Май, май си се подхлъзнал на собственото си самочувствие на дизайнер и увлечен от Дон Жуановските си налети по другите цветарки, си пропуснал нещо качествено на пазара. Те за това и на пазара всички ти викат Дон Цветан. Да не мислиш, че ние сме си го измислили.
- Ама наистина, тя ли ми прави и трите букета?
- Аааа, и още и питаш. Тя, разбира се. Попитай ме защо де! – почти ми заповяда колегата и започна да потупва нервно с ръка по бюрото.
- Добре. Питам те. Защо?
- Защо ли? Не знам как си си постлал там... Но като чуха, че става дума за букет за теб и то по тържествен повод, никой от пазара не се съгласи да го аранжира. Всички казаха, че ти си голяма компетенция като дизайнер. Казаха, че от теб са заимствали много идеи за букетите си. Какъвто съвет да си им дадял относно естетиката... после продажбите тръгвали. Никой така и не поиска да ти прави нещо, от страх да не се изложи пред теб. Затова и отказаха. Тъкмо мислех да си ходя, и тя се обади от бараката. Само попита: „За кого ще е букетът. За онзи веселяк напет, дето е хем дизайнер, хем и стихоплет. За него ли?” аз ù потвърдих и я попитах не се ли притеснява. А тя без никакво стеснение заяви: „Ааа не! Не се притеснявам.” Приближих се до нея, за да не ни слуша целият пазар и попитах как смята да успее и тя ми отвърна: „Аз много го харесвам този човек и ще направя букета с любов. Тя ще извира от него и той дори няма да забележи, ако има погазено някое естетическо правило. Нали все пак и аз съм сляпа. Като любовта. Откакто не виждам... много добре се разбирам с това човешко състояние, наречено любов. Мога да го усетя у всеки. И мога всяка една любов да я направя като букет. Мисля да направя нещо, което наистина да му хареса.” Не знам, ти ще кажеш дали е успяла? - завърши си разказа колегата.
- Наистина първия букет беше разтърсващо магнетичен. Как успява, без да вижда, да съчетава толкова добре цветове и форми, направо ми е чудно? И как така добре е разбрала какво харесвам?
- Ааа, не! Достатъчно ти казах. Има си начин момичето, някакъв. Оттук-нататък, ей го къде е пазарът. Ти и без това си там нещо като щатна табуретка, така че иди и виж! Имаш си уста и то не каква да е, ами голяма. Иди и я питай сам! – каза колегата, бутна ме дружески по рамото и продължи – И ако художничката ти свърши работата, да почерпиш за инфото, ей!
Стана ми много любопитно. Как успява това момиче? Аз толкова години уча за дизайнер и не мога да си представя как един човек, без да вижда, ще направи букет. Едвам дочаках почивката и се отнесох на пазара. Направих обичайни си тур по познатите сергии. Закачих се с тази, онази. Обсъдих последния мач на Левски с някой друг от мъжкото присъствие, което на този пазар си беше направо само за цвят. После тръгнах по обичайния си маршрут, който минаваше покрай бараката на въпросната цветарка. Спрях се и уж неволно се загледах в нещо на витрината в поза - ала артист. Понеже никога не пазарувах от това място, и двете жени запазиха спокойствие до момента, в който си поех въздух да задам въпроса си. Не дочакаха да проговоря. Първият звук от гласна буква, която се беше запътила да излиза, така и не успя да види бял свят. При вида на любезния поглед на бабата и хладните зеници на Художничката, ошашавеният вокал се залута стреснато навън, навътре около мъжеца ми. Успях само да прогъргоря, когато сериозният женски глас на бабата прекъснаха дъха ми с шаблонното:
- С нещо можем ли да помогнем на младия господин? – питайки, учтиво ме погледна право в очите възрастната жена. Младата се суетеше вътре, сякаш се готвеше за нещо.
- Да, да! Интересувам се мога ли да поръчам нещо по-нестандартно от това, което е изложено на витрината?
- Може, разбира се. За кога Ви трябва и по какъв повод? – продължи да ме разпитва жената.
- Ами за Трифон Валентинов Зарезанов – реших да оригиналнича аз.
- Буренцата, бъклиците и бардучетата не са на този пазар. Проверете в някой магазин за сувенири - доста хладно ме напъти младата жена. После започна да се облича, може би готвейки се и тя да излезе в нещо като обедна почивка.
- А ако е за деня на влюбените? Тогава ще може ли да поръчам нещо? – продължих да досаждам отпред.
- За кой по-точно ден на влюбените говорите? По моите разбирания истинските влюбени имат не един ден, а триста шейсет и пет дена в годината. Не съм чувала любовта да има почивен ден. Вие чували ли сте за такъв. Та за кой от всичките дни на влюбените искате да направим нещо?
- Ами засега съм планувал за четиринадесети февруари. Пък щом и другите дни са техни по-нататък, пак ще поръчам и за тогава – усмихнах се учтиво, въпреки да знаех, че не ме вижда.
- Сърчица, дрънкулки, целуващи се котенца, пиленца и гипсови човеченца - произведени от братския китайски народ, се продават ееееей в онази барачка зад ъгъла. Асортиментът е богат. Ако и Вие имате по-богато въображение, може да откриете и нещо като естетика в тях - отново се опита да ме отреже с ледената ножица Северина.
- Знам я бараката. Но моят случай е по-специфичен. Иска ми се да е нещо от истински, живи цветя. Иска ми се да е много естествено и да е аранжирано майсторски. Мога ли в този случай да разчитам на таланта и помощта Ви? Виждам, че първото дори Ви е в повече за нивото на този пазар. А за желанието Ви да ми помогнете или не... Вие си преценете имате ли го или не. Все пак искам да се получи нещо красиво. Ааа... ”Насила хубост не става” казват старите хора. Затова и първо питам за желание, а после ще помисля за поръчване.
- Така си е, Насила хубост не става – повтори тя моите думи. Помълча около минута. Разбра, че не съм си тръгнал и после продължи с не дотам хладен тон - Добре! От какви цветя искате да е букетът? И ако може да ме ориентирате в какви рамки като цена да бъде? – запита младата жена, поддържайки арктически дух в диалога ни.
- Не зная. Никога не съм виждал жената, на която искам да ги поднеса. Не знам какви цветя обича. Не знам дали изобщо обича цветя. Не знам дали изобщо е способна да обича. Знам само, че си пиша с нея от три месеца и искам да я изненадам приятно, и си търся повод за това. Сметнах, че денят на американските влюбени е подходящ повод, оправдаващ моя жест. И понеже уравнението ми е с прекалено много неизвестни, реших да се обърна за помощ към Вас. Вече от няколко места чувам, че на цветния пазар Вие сте най-добрият математик, що касае човешките отношения и чувства. И всички, с които говорих, казват, че успешно решавате подобни сложни задачи. А за каква сума, за каква сума... Е, добре... Парите са без значение в случая и още нещо – ще приема предложеното от Вас творение, без да го коментирам като естетически резултат.
- Интересна задача. Мога да кажа почти предизвикателство - и учудващо учтиво продължи - За да се получи нещо, ще се наложи да поговорим малко повече за тази жена, за да се ориентирам. – после каза някак със съжаление - Аз тъкмо се каних да отида да обядвам и да се освежа малко, но обядът ще почака.
- Ако обядът, като мероприятие, е свободен от други човешки ангажименти, като компания имам предвид... бих Ви поканил на делови обяд! Разбира се, стига да не възразявате. Или при условие, че не е неудобно да Ви поканя тук на работното Ви място пред колегите Ви. И аз имам свободен около час и половина. Това време достатъчно ли е?
- Благодаря за поканата. Не мисля, че има с кого да се срещам точно този обяд... поне. Да, времето е достатъчно - напълно. Не знам дали знаете, но аз съм незряща. Ако искате да ме поканите на обяд и да говорим, ще се наложи да сте ми и клиент, и кавалер, и придружител.
- Няма проблем. Три в едно. Само ми казвайте какво точно да правя. Признавам – от изброените три неща нямам опит само като придружител на незрящи.
Отидохме пеша в близкото бистро. Поръчахме си нещо леко за хапване. Разказах това, което знаех за жената, с която си пишех. Разказах какви снимки ми е изпращала. Разказах с какво се занимава. Тя ме помоли да минем на ти. Минахме на ти. Попитаме с какво се занимавам. Не вярвам да не знае, защото всички на пазара знаеха. Но аз ù обясних подробно.
Наблюдавах я как се храни. Търсеше по много странен начин приборите по масата. Не си плъзгаше ръката по покривката, а минаваше с длан по нависоко като с металотърсач. В повечето случаи ръката ù спираше, когато отдолу има прибор. Така търсеше и чинията си. Интересно за гледане. Бяхме поръчали червено вино. С наздравиците беше по-сложно. Тя си вдигаше ръката, а аз ù чуквах чашата. При едно от поставянията на чашата обратно на масата, столчето попадна върху салфетката ù. Едра капка червено вино се плисна по показалеца ù и се разля по кремавата покривка. Притесни се. По лицето ù изби червенина. Попита дали е много. После направи нещо, което доста ме изненада. Докато ми говореше нещо за цветята, потърси червеното петно с ръка, също както търсеше и приборите. Не успя от първи път. На третия или четвъртия обаче си спря ръката точно над него и деликатно постави салфетката върху му. Това направо ме смая. Разговорът се завъртя някак си... и беше мой ред да я попитам нещо за нея самата:
- А с какво се занимаваш в свободното време? – попитах и после въпросът ми ми се стори глупав на самия мене си.
- Казваш интересно ти е с какво се занимава един сляп човек, когато е сам. Нищо особено. Слушам музика. Слушам електронни книги от компютъра. Имам такава програма, която ги чете от екрана. Подготвям проекти на букетите за свободните продажби и специалните поръчки, или рисувам абстракцийки.
- Рисуваш? – зачудих се не на шега, но реших да се пошегувам – Графика, портрет, живопис или цветна графика? - и се усмихнах.
- Ехе, ехе, ехе! Портрет не мога. Не ме поднасяй! Живопис също не мога. Е, можех... Казах ти, цветни абстракцийки или проекти за букетите.
Не съм сигурен дали от шегата, но след този въпрос разговорът тръгна някак си леко и непринудено. Жената се отпусна. Сякаш стана друга. Говорехме си така, все едно сме познати от дълго време. Нямаше нищо общо с впечатлението, което оставяше, стоейки зад щанда. Реших да не прекалявам с официалностите и да се държа така, сякаш е обикновен нормален човек, а не слепец. Спрях да се замислям какво може и не човек, когато вижда или не. И продължих да питам:
- Абстракцийки, ясно. Цветни или само контур?
- Цветни. Нали виждаш. Всичко на щанда ми е в цвят.
- А как виждаш цветовете? Много ми е интересно. Забелязах, че доста лесно откри петното от виното върху покривката. Как го правиш?
- Не знам. По някакъв начин, след като се случи това с очите ми, започнах да усещам цветовете с ръце. Не знам как става. Справям се някак по този начин и то не зле. Ето например покривката ми се струва... че е в нещо... в нещо... между мек беж и кремаво. Помага ми може би това, че съм учила цветознание в академията - каза тя.
- Много интересно, а аз с какво съм облечен? – попитах и се преместих на стола до нея.
- Хе, хе, хе. Това сега изпит ли е? Добре де, ще опитам – добави тя. Допря ръка до рамото ми. Опипа ме добре, за да се ориентира как съм седнал и прекара ръка. Първо отпред, а после покрай гърба ми. – помисли малко и каза – маслено зелен пуловер с две светлозелени, хоризонтални линии отпред - от рамо до рамо. И резедави фигури... или триъгълници, или ромбоиди на ръкавите – приключи анализа тя и се обърна към мен в очакване.
- Браво, впечатляващо. А как изглеждам в лице?
- Е, това е по-сложно – едвам продума и лицето ù стана сериозно – Но ще опитам. Ще застанеш точно пред мен в профил. Само че тогава усещам и други неща. Тях да ги казвам ли?
- Давай! Защо не? – на момента я поощрих, без да подозирам за какво иде реч.
Тя пак ме докосна. Ориентира се как съм седнал. Коя част от лицето ми къде е и с бавни движения започна да обикаля с длани около главата ми. Хвърлих крадешком едно око наоколо. Хората ни гледаха доста любопитно. Спря се на челото ми. Спря се и на сърцето ми. Дълго стоя там и направи доста учудена физиономия. После си почина малко и продължи да ме обследва и занарежда:
- Кестенява коса. Много чуплива. Матова кожа на лицето. Бенка на долната челюст от лявата страна. Ааааа, не е честно така! Отвори си очите! Не, не, не! Не, стискай клепачи! Отвори ги! Моля ти се! През клепачите не мога да ги усетя хубаво. А, така е по-добре. Ихааа, какви пъстри очи. Светло кафяви са и са напръскани с тъмно кафяви и зелени капчици. И с тези гъсти черни вежди... Хубавичък си, да ти кажа... Ето защо колежките от пазара зацвърчават като ги закачаш. Познах ли в общи линии? А знаеш ли, че ти казват Дон Цветан?
- Браво! Много точно описание. Хи, хи, хи. За Дон Цветан днес научих. Колегата ми каза – засмях се на глас.
- А мога ли да попитам хубав мъж като теб с какво се занимава в свободното си време?
- Ходя за риба. Чета. Гледам филми. А от три-четири месеца ходя на един курс за медитация. Много е интересно. Човек изпада в едно особено състояние. И сякаш отиваш в едни други светове. И там в другите светове хубавея. Затова може би ти се струвам хубав. Понякога всичко е много истинско и цветно – завърших и като я погледнах, се сконфузих. Слушаше ме с интерес, но лицето ù беше много тъжно. Реагирах веднага – Какво стана? Защо се натъжи?
- Много ми се иска да ходя и аз на такова нещо. Не за друго, най-вече за цветните неща, които се виждат понякога при медитиране. Четох за такова състояние в нета. Имам нужда от това. Не съм вярвала, но цветовете и красотата от комбинациите между тях започнаха да избледняват вече в съзнанието ми. От около пет години съм сляпа. Ако е вярно, че се виждат цветове, това ще ми е като един цветен отдушник. Или пък мисловен прозорец към времето, когато съм виждала дъгата на живо. А не да си я представям насила в мрака на слепотата си. Май с моята дъга в мрака напоследък е така. Извиквам я. И я виждам малко някак си насила. А нали ти каза „Насила хубост не става.” И дъгата с времето взе да става все по-некрасива и все по-некрасива.
- Че колко му е да я боядисаме дъгата отново в цвят. Все ще измислим нещо по въпроса. И то така да го направим... например по по-прост начин, от това да ти слагаме нови очи.
- Нови очи няма как да ми сложиш, но наистина едно такова медитиране, за което говориш, може да ми е от полза в тази цветна насока.
- Че колко му е? Защо да не ходиш, ако имаш необходимост и ще имаш полза? - попитах аз и съжалих на мига за така поставения въпрос. На лицето ù се изписа нещо средно между болка, отчаяние и безпомощност.
- Лесно е да се каже – отговори тя и извърна лице встрани и продължи – събирам пари за операция, а тези курсове със сигурност не са толкова евтини. А точно аз едва ли ще мога да постигна нещо за три-четири пъти.
- Ееее, не се натъжавай де. Все ще измислим нещо да те уредим по тънката лайсна. Нали затова сме ходили толкова години на училище, да измисляме лесни неща в трудните ситуации. Искаш ли нещо за десерт? Аз ще хапна една палачинка с мед. Да се подсладя, че след малко ще навляза отново в горчилката на ежедневните служебни главоблъсканици – опитах се да изляза с шаблонна техника от сконфузената ситуация.
- Не знам, но много лесно някак си оправяш нещата на думи. Но дори и да е само на думи, става ми по-леко, само като те слушам. – погледна към сервитьорката и продължи - Добре, за мен нека бъде нещо плодово и ако може да приключваме. Доста се застояхме, а баба може да се притеснява за мен - добави тя.
Десертът дойде заедно със сметката. Платих. Срещата вървеше към края си. Тя каза, че ù било много приятно. Ще помисли по задачата и помоли, когато имам свободно време, да мина покрай магазинчето да ми каже какво е намислила. Или да ми го покаже на скица. И аз не скрих, че съм приятно изненадан от другата страна на нейния облик. За днес поне за мен нямаше какво повече да си кажем. Тогава ми звънна телефонът. Извиних се. Започнах разговор. Като делова част, срещата за мен бе приключила и почти се бях настроил вече за моята си служебна работа. Този, с който говорех, имаше някакъв софтуерен проблем. Нещо не му се получаваше както трябва на екрана и искаше да му помогна. Ако може за вчера. Увлякох се в обяснения и съвсем забравих къде съм и с кого. Отидох до закачалката в ъгъла, почти като робот. Облякох се. Включих си слушалките, за да са ми свободни ръцете. Донесох палтото на жената. Помогнах ù да се облече. Извиних се за момент на този, с когото разговарях. Най-учтиво си взех довиждане с нея. Обещах ù в други ден на всяка цена да мина. Завъртях се на кръгом и говорейки, тръгнах към вратата. Стигнах до изхода. Отворих вратата и я задържах, в очакване жената да мине през нея. Обърнах се. Тя не беше зад мен. Погледнах учудено, без да спирам да дрънкам. Вдигнах поглед и замръзнах. Цялото бистро бе притихнало и гледаше в мен. В един момент се усетих - само моят глас, бълващ пароли, стрингове, кликвания и други софтуерни инструкции и простотии звучеше дразнещо в заведението. Казах на оня, че ще му се обадя по- късно и затворих. Млъкнах. В заведението настана някаква особена тишина. Беше тихо като в читалня на църковна библиотека. Огледах се и втори път замръзнах. Младата жена стоеше права, държеше високо вдигнат в ръка белия си бастун, обозначаващ я като слепец... Поклащаше го бавно, сякаш да ми привлече вниманието... И незнайно защо ми се усмихваше. От позата ù бликаше насмешка, която крещеше: „Еййй... Придружителю! Сляпа съм! Сляпа съм! Забрави ли?” Беше много тъпо и много странно. Направих такава простотия, а тя ми се усмихваше. Не разбирах нищо. Знам, че потънах в земята от срам. Обещах да ù бъда и кавалер, и придружител, а заради един телефонен разговор кавалер може би бях, но забравих втория си ангажимент към нея, да ù бъда придружител. Върнах се на мястото си до масата изпръхнал, като полят с вряла вода. Извиних се. Подадох ръка, за да я преведа покрай масите и в този момент тя втори път ме заби в земята с думите:
- Ще ми позволиш ли да те прегърна и да те целуна? – и се усмихна неустоимо.
- След това, което направих... няма да възразя, дори да поискаш да те изнеса на ръце до вратата - отговорих ù аз. Приближих се до нея и разтворих ръце за прегръдка с наведена смирено глава.
Тя ме прегърна, целуна ме по двете бузи. После по устата. Нещо много топло ме лъхна от прегръдката ù. Ако някой само преди час ми беше казал, че Северина от пазара за цветя има толкова топла усмивка, щях да му завра главата във фризера, да помисли на хладно над твърдението си. След това се доближи до ухото ми и прошепна:
- Благодаря за обяда! И благодаря най-вече за това, че забрави, че съм сляпа. Ти си добър човек. Откакто съм в мрака, всички са ме съжалявали. Искали са да ми помагат. Но никой не е забравял, че съм незряща. А ти забрави. Ти обядва с мен не като външност, а с това, което е вътре в мен. Благодаря ти. Ти контактува с мен така, както може би контактуваш и с онази жена от интернет, която не познаваш и никога не си виждал. Нали? Мисля, че много добре усетих връзката ви. Ще ти направя много хубав букет. За теб не знам, но на нея мисля... определено ще ù хареса. Дори ще си го сложи на видно място. Ей така... много хора да го виждат.
Нещо ми стана и думите ми зачезнаха нанякъде. Мълчаливо я преведох покрай масите. Е не ни ръкопляскаха като по американските филми, но заведението доста се оживи, когато тръгнахме към вратата. Бутайки един стол, видях точно пред мен под последната маса два вирнати палеца в знак на одобрение. Беше един мъжага, който най-вероятно я оценяваше като визия.
Колегата беше прав. Жената определено ме харесваше. Когато отидох на третия ден, се оказа, че не е готова с проекта за моя букет и поиска да си поговорим още за загадъчната жена от нета, с която си кореспондирах. Мисля - започна да хитрува. Всъщност разпитва повече за мен, отколкото за жената. И така за една седмица се видяхме три пъти на делови обяди. Вторите два мога вече да кажа, без да заблудя никого... бяха по-скоро приятелски, отколкото делови. Те бяха добра възможност да ми разкаже за себе си. Научих за катастрофата, която я оставила без родители и зрение. Научих за доведената ù леля, която поради факта, че била бездетна и следвайки болните си амбиции, я карала да рисува, без да мисли за нормалните неща за възрастта ù. Как според същата тази леля, на момчетата не трябвало да им се обръща внимание. И това неглижиране на мъжката част да бъде, докато не станела голяма художничка, на която тъпите мъжаги да се търкалят в краката ù. Как я убеждавала в нейната красота и талант. И как никое момче от съучениците или обкръжението ù не я заслужавал. Разказа ми за фаталния ден на катастрофата. Как пак под въздействие на лелята не било послушано едно влюбено в нея момче. То не на шега се притеснявало за статива отзад в комбито. И това, защото той не си е на мястото отдолу при багажа и може да направи беля. Как лелята се отнесла грубо с него и поставила статива точно зад младата художничка, напук на момчето, въпреки предупрежденията на угрижения младеж. И как след катастрофата и осакатяването лелята изобщо забравила за младата си фаворитка, защото вече не била художничка, а безперспективна цветарка.
По всичко личеше, че някои от тези неща ù тежаха дори повече от вечния мрак, в който беше пропаднала. Историята ù наистина беше банална. Но разказана от такова чаровно лице с прекрасни очи, които гледаха с безчувствена студенина, причинена от ред нелепи последователности, беше в състояние да поразмекне и най-якия хардуер. Дори моето четириядрено сърце, тип процесор, закоравяло от технически правила и хакерски атаки, на моменти увеличаваше тактовата си честота, докосвано от някои от по-тежките моменти в разказа. Не е леко да слушаш спокойно излиянията на един млад човек, загубил най-ценното в живота си - своите родители и възможността да развива таланта си.
Не бях влюбен в жената, но разбирах необходимостта ù от малко повече човечност. Вече четвърти път кажи-речи почти през ден обядвахме и то донякъде делово. Беше доста строга към самата себе си и ей така спонтанно си помислих, защо пък да не ù предложа... чиста проба малко романтика. Без някаква ангажираност или обвързващи дълбоки чувства и емоции. Един ден към средата на втората седмица минах покрай щанда. Възрастната жена я нямаше. Поздравих и подхвърлих ей така на шега, очаквайки отрицателен отговор или гримаса:
- Какво ще кажеш, ако те поканя не на обяд, а на една вечеря? - запитах по най-тъпия начин.
- Ами за да разбереш какво ще ти кажа, първо ме покани – отговори ми тя, типично в нейния хладен стил.
- Добре! – влязох ù веднага в тона. Отидох до съседния павилион. Купих една орхидея. Застанах пред щанда и с преправена тържественост ù произнесох – Млада госпожице, каня Ви официално да вечеряте с мен, в удобна за вас вечер в рамките на тази седмица – направих реверанс и поднесох цветето.
Тя прие цветето. Започна подчертано артистично да кокетничи. Постоя, помисли. Влезе навътре в павилиона. Върна се с начервисани от нещо бузи. Запремигва, имитирайки притесненост, и продума срамежливо:
- Бих приела с радост, но при едно условие... – беше отговорът.
- И то е...?
- Да ми бъдеш придружител до край.
- Тоест...?
- След вечерята да ме изпратиш до леглото ми. И да ме завиеш с целувка.
- Интригуващо условие! А баба?
- Това сега твоето условие ли е, или въпрос?
- Да го наречем въпросително условие.
- Баба има къде да спи, без да е притеснена, или да ме притеснява. Та кога да бъде?
Беше мой ред да играя роля. Знаех, че не ме вижда, затова казвах на глас какво точно правя:
- Вадя си телефона и си гледам седмичната програма. - извадих си телефона, почнах да се ровя в него. При всяко прелистване той пипикваше.
- Мислейки, гледам в небето - погледнах в небето.
- Броя на пръсти.
- Пак гледам в небето.
- Пак мисля.
И накрая казах с престорен глас:
- Цяла седмица, включая и събота, имам ангажименти. Нооо... заради Вас, госпожице, ще ги отложа. Ако се спра на покана за вечеря в петък вечер, ще възразите ли?
- Този петък ли? Мисля... – загледа встрани тя, имитирайки, че мисли върху нещо. - Имам ангажимент с една галерия за незрящи, но ще го отложа. Така че, не възразявам!
Театралниченето бе интересно, но се превърна в реалност. Отидохме на ресторанта в петък почти веднага след работа. Някъде към седем и нещо. Хапнахме разни неща. Пихме вино и коняк с десерта. Хванахме си такси и се озовахме в тях. Там тя се чувстваше сигурна. Познаваше обстановката и се движеше без проблем и без бастун. Интимната част обаче не се получи. Някак си бе пренапрегната. Свърши два пъти още при увертюрите. И двата пъти аз дори не се бях възбудил. После ме отблъсна и се разрида. Прегърнах я и се опитах да я успокоя. След малко дойде на себе си и започна да ми се извинява:
- Извинявай! Откакто съм в мрака, един път съм ходила на пълен масаж с освобождаване и съм спала с един мъж всичко на всичко - един път. Първия път ми беше прекалено служебно, колкото както се казва да се изхвърли едната вода. А втория път беше тип бодибилдинг в стил - ръгай чушки в боба. Просто на момъка му беше интересно да чука сляпа жена. И ме чука, вземайки завоите при смяната на позите на две гуми. Страхувам се да не се повтори някой от случаите като усещане – почти изхлипа тя.
- Не се притеснявай. Ще си отдъхнем от напрежението и ще измислим нещо. Други притеснения имаш ли?
- Да. Ти започна много нежно. Имах един приятел. Той бе така нежен с мен, но нашите все бяха вкъщи. И сега все ми се струваше, че някой от тях ще мине покрай стъклената врата и ще ни види. Знам! Няма ги! И е абсурдно, но ми е трудно да се отпусна. Не зная защо. Може би, защото не мога наистина да видя с очите си, че вече ги няма – продължи да трепери в прегръдките ми тя. – Нали не ми се сърдиш, че така се получи?
- Всичко е наред. Поканата бе под условие да те изпратя до леглото и да те завия с целувка. За по-дълбока интимност не е ставало дума. Така че всичко е в рамките на уговорките и на нормалното за случая. Спри да се притесняваш. В апартамента няма никой. С колко целувки искаш да те завия, за да не ти е студено на душата?
- Ооо... трудна работа. Душата ми е толкова изстинала към тези неща... Ще ти трябва овлажнител за устни, ако искаш да ме стоплиш само с целувки – завайка се на шега тя.
- Я да опитам – отметнах завивката и започнах да целувам наред.
- Стига, стига, гъдел ме е! Стига, гъдел ме е така - разсмя се на глас „изстиналата” към тези неща.
- Охооо, тука си имаме и целувчици на ангели. Ехеее, едно сърце почти върху сърцето. Гледай ти как хитро се е скрило по гърдата. Ихааа, конска глава под дясната мишница. Хи, хи, хи и грозд с шест зрънца малко над опашката на катеричката. Ееее... човек и да те забрави, ако след време те срещне пак, няма как да те обърка. Ама това последното е направо като татуировка. Много си фешън така - концентрирах завиващото си целуване точно върху и около хемангиомите.
После я завих, прегърнах я и тя заспа направо за секунди. Тя да, но аз не можах. Стана ми чоглаво за нея. Имаше голямо желание да се любим, а не се получи. Трябваше нещо да направя. Не исках страховете или притесненията ù да се повтарят. И ей така, дойде ми отвътре. Станах, отидох в другата стая. Намерих компютъра. Порових се в мрежата и резервирах на своя глава за другата вечер две места в една планинска хижа-хотел. Навих алармата за шест и тридесет и се мушнах под завивките. Заспал съм доста бързо. Алармата звънна. Отворих очи. Тя стоеше в поза лотос на единия край на кревата. Беше почти гола, но заметната със завивката. На нощното шкафче имаше скромна закуска и айран. Казахме си добро утро с целувка. Попита защо ми звъни алармата. Докато хапвах, започна да ми се извинява за неуспешния ни плътски опит. Изрази съжаление, че аз останах с неудовлетворени страсти. Попита с какво и как може да ме компенсира. Отговорих, без да се замислям, и то със сериозен глас:
- Как с какво? Със същото. Със секс и страсти, разбира се.
- Добре, само моля те, не се сърди. Не съм искала така да се получи – и се приближи с явното намерение да интимничи – искаш ли да опитаме пак?
- Може. Но не тук! И не сега! – продължих аз със строг тон.
- Няма да ти се разсърдя, само ако го направим където и когато ти кажа, че е възможно.
- Добре, но не се сърди, не искам да се караме. Моля те!
- Ти закуси ли? – отклоних темата встрани.
- Да, и кафе пих.
- Аха... пи кафе без мен? – дръпнах я за носа - Добре. Колко време ти трябва да си приготвиш багаж с топли дрехи и обувки за планина?
- За планина? Какво си наумил? – попита. Направи уплашена физиономия и продължи – Ами около час.
- Добре! – станах и обличайки се, ù поръчах – Приготвяш си... Два чифта зимни обувки, три чифта анцузи или спорни панталони, две топли фланели или пуловери и там необходимите женски подробности. И след час и половина да си готова. Ще дойда да те взема. Обади се на баба, че отиваме на планина за два дена, да не се тревожи.
- Ама как? Къде ще ходим? Аз сега не мога да си го позволя. Зимата цветята не се харчат много. Недей така, моля те. Не ми е удобно да правиш това за мен.
- Няма не искам, няма недей! Щом ми отказваш, ставам злодей! Във сръднята аз съм си баш корифей. След час и половина да си ти готова за планината красива, за планината красива, на певеца Орфей - поизплагиатствах нещо от Славчо Трифонов - Нали не искаш да ти се сърдя? – Попитах аз и я видях как ми кима с глава притеснено. – Тогава се приготви! Идвам след час и половина. И благодаря за закуската – довърших си репликата. Целунах я по челото и отидох да се приготвям. - И се обади на баба! Ама на всяка цена!
Върнах се с колата и пълна зимна екипировка. Тя беше готова. Спа през почти целия път. Може би емоциите снощи ù дойдоха в повече. Стигнахме.
- Стигнахме ли? Къде сме? Ще ми кажеш ли? Въздухът е много чист. И чувам някакви птички. Зимата има ли птички, които да пеят?
- Къде сме ще ти кажа накрая. В планината сме. Това не е ли достатъчно? Има птички, да. И аз ги чувам, но не знам какви са. Ще попитаме някой.
Настанихме се. Дремнах един час направо както бях с дрехите. Взех една шейна под наем и отидохме на пързалката. Имаше хора от всякаква възраст. Беше голяма веселба. Стана непринуден бой със снежни топки. Децата разбраха, че е сляпа и хитруваха. Малките умираха от смях с нея, защото тя хвърляше в най-различни посоки. Малките се криеха около възрастните и ù викаха оттам. Топките ù често попадаха в нечий гръб. Стана малко конфуз работата. Тя удряше хората, а аз им се извинявах. Накрая повечето разбраха, че е сляпа и това нейното са изстрели в мъглата. Спряха да се мръщят. Ситуацията се разведри. Всички, мислещи я за смотана кокона, която не знае къде да хвърля, погледнаха с друго око на нещата. От нейните грешни попадения боят с топки от серия непринудени закачки стана масов бой на пързалката. След това някак си от само себе си се разделихме мъже срещу жени. Играта се превърна в една голяма снежна битка. Тя хвърляше силно и точно. Проблемът ù беше, че не вижда. Но ориентираше ли се по гласовете - леле мале. Ударите ù направо боляха. Жените се организираха. Криеха я с телата си, защото тя не можеше да се пази сама от нашите снежни топки. Ние, мъжете, викахме високо. Най-вече аз, за да ù помагам да ни чуе добре къде сме. Тя се прицелваше по звука. Жените се дръпваха рязко встрани, извикваха: „Давай” или „Хвърляй” и тя като катапулт изстрелваше топката. Много рядко пропускаше. Компанията я кръсти Снежка снегохвъргачката.
После си направихме състезание с шейни. Първо се страхуваше и се спускаше зад мен. По-нататък я придумах и тя се престраши. Седна отпред на шейната. Спускахме се шеметно и разпервахме ръце, и се подигравахме на култовия кадър от филма Титаник. Няколко пъти се обръщахме или претъркулвахме в преспите. Денят се изпълни с много красиви и чувствени моменти. Здравата се намокрихме и намръзнахме. Към пет и нещо се прибрахме. Теглихме по един горещ душ и се мушнахме под завивките. Бяхме капнали от умора. Тя ме целуна и започна да ме гали.
- Не сега! Сега ще спим! – целунах я и аз и я прегърнах силно. Тя се отпусна.
Честно да си призная, не знам кой е заспал пръв. Събудиха ни от рецепцията по грешка. Облякохме се и слязохме долу. Оказа се - в ресторанта няма места. Той не беше малък, но обслужваше, освен нашия хотел, и три или четири къщи за гости. Навън заваля обилен сняг и, щем не щем, трябваше да се нахраним в нашия ресторант. Чакахме си чинно реда. До фоайето имаше малка стая за деца. Ние стояхме точно до нея. Няколко деца си играеха на нещо вътре. Едно детенце дойде до нас, може би я позна от днешните игри и състезания с шейни и се развика:
- Снежка е тук. Снежка е тук. Како Снежке, ела да играем на нещо.
Тя им отговори:
- Аз мога да играя само на Сляпа баба.
- А какво е сляпа баба? Тази програма как се играе? - попита едното детенце. Друго го прегърна. Каза му нещо на ухото и първото продължи – Аха, разбрах, не е компютърна игра, а гоненица, в която този, който гони, е с вързани очи. Добре, хайде идвай! А с какво ще си затвориш очите? С шапка, или с маска на нинджа? – попита едно от тях.
- Нее, нищо не ми трябва да си слагам на очите! Аз не виждам. Наистина съм сляпа. Така че, вие се крийте! А аз ще ви търся – остави ми белия бастун и бутафорните си кръгли очила и влезе в стаята. Разпери ръце и започна да търси децата.
Те се разпръснаха с писък по ъглите, а тя се завъртя из помещението. Едно дете се развика:
- Крийте се! Сляпа баба идва. Крийте се!
- Тя не е баба, ами е кака. Снежанка никога не е била баба. Не виждаш ли, че е млада. Тя не е Сляпа баба, ами е Сляпа кака.
Чакащите с нас, може би родители на детето, стигнало до това заключение, се разсмяха на глас. Падна голяма игра. Голям смях и голямо цвърчене беше. Тя ги усещаше, защото децата не се спотайваха и много шумяха. Сгащваше някое дете в единия от ъглите. Прегръщаше го с ръмжене. После го нацелуваше набързо и го пускаше пак да бяга. А те умираха от кикот. Накрая работата отиде до там сами да ù се бутат в ръцете, за да ги хване и прегърне. Да им пърди по гушите с уста и да ги целува, където ù попадне. В ресторанта се освободиха три маси едновременно. Поканиха ни нас и семействата, които чакаха. Играта секна. Всички влязохме и седнахме на масите. Ние на една двойна до камината, а зад нас двете семейства обединиха масите и се събраха в компания.
- Харесва ли ти тук? – попитах, докато ù бършех потта по челото след играта с децата.
- Много ми хареса. Къде сме всъщност?
- Аааа, накрая ще ти кажа. Нека да има някаква загадъчност. И недей да питаш другите хора. Ще развалиш магията на удоволствието.
- Знаеш ли, магията е пълна. И знаеш ли защо?
- Защо?
- Виждаш ли, ние още не сме се запознали официално. А дори и неофициално аз не ти знам името. За мен ти си дизайнерът-капацитет, който ми поръча букет, след като две години от целия пазар не е говорил само с мен. Всички на пазара ти казват Дон Цветан. Ти не се ли казваш Цветан? – загледа ме изпитателно, ако вторачването ù можеше да се брои за гледане и продължи. - Ти моето име знаеш ли го? Питал ли си някого как се казвам? – попита тя, докато ми държеше ръката.
- Не! Не се казвам Цветан! Искаш ли да ти кажа как се казвам? - попитах на свой ред и си поех въздух.
- Не, не, не. Не ми казвай! Искаш ли ние сами да си дадем имена? Нещо като никовете в нета.
- Може! Защо не? Това е идея! И аз също не ти знам името. В нашия офис всички те знаят като Художничката. На пазара също. Права си, дори не съм се замислял за името ти. То е много важно за един човек, но ето... Нещата така се стекоха и просто не съм имал необходимост да се обърна към теб на име. Също като в нета. Не мислиш ли? Това с никовете е интересно. Как да те кръстя? Как да те кръстя? Не знам как да те кръстя. Дай ми жокер, моля!
- На какво ти приличам?
- На млада хубава жена. В най-красивите години от живота си. Средна на ръст. Кестенява коса. Светли очи – пардон, последното не биваше да го казвам – пошегувах се с усмивка.
- Ееееее, не. Това съм по лична карта. Питам, иначе какво име би ми сложил? И то пък и от очите да започнеш, няма проблем. Аз вече съм ги прежалила. Щом Съдбата така е рекла.
- Добре. Не ми е удобно да започна от там, но щом казваш, значи няма проблем. – притворих очи. Хванах ù ръката. Бавно започнах да галя с палец в центъра на дланта ù и заредих мисли на глас. – Сляпа си. Чувствена си. Привлекателна си, даже притегателна. Твориш красоти и с ръцете си, и с усмивката си. Хората искат да са с теб и се чувстват добре, когато си наоколо. Дори децата забелязаха, че в теб има нещо повече от голо, човешко присъствие. Ще те кръстя Любов. И ще се обръщам към теб с краткото Люба – завърших аргументите си на кръщелник и усетих как дланта ù се сви и силно стегна палеца ми в обятията си.
Люба се усмихна лукаво и се приготви да казва нещо, но аз дочух интересен разговор от масата зад гърба ми. Сложих си бързо пръстите на устата ù. После я пипнах с показалец по ухото. Тя ме разбра. Затаи дъх и се заслуша. На съседната маса имаше няколко деца. Най-малкото задаваше въпроси, а някой му отговаряше.
- Мамо, защо кака Сляпа не вижда?
- Защото очичките ù са болни.
- А ще оздравее ли?
- Не. Струва ми се болестта ù е нелечима.
- А защо, когато кака Сляпа ме прегръща и гушка, ми е хубаво, а когато кака Таня прави същото, не ми е хубаво.
- Защото кака Таня няма деца и не знае как се прави.
- А кака Сляпа откъде знае как се прави? Тя има ли деца?
- Не знам, миличко. Може би. Храни се сега! После ще говорим.
- Хи, хи, хи... Кака Сляпа е Любов и когото прегърне, му е хубаво. Хи, хи, хи – закачих се аз. Люба още ми държеше палеца и бая го изви след последното ми Хи, хи, хи. - Я кажи сега за моето име. За ника ми, де. Как ще ме кръстиш? – попитах аз.
- Добре, ще опитам. Ноооо, да не се възгордееш? – и продължаваше да ми стиска силно палеца. И продължи – ти дойде от високата сграда до пазара. Ти се занимаваш с високи технологии и новаторско изкуство. Ти дойде долу при нас. И долу при мен в ниското. Ти помагаш безкористно на посредствените цветарки да правят по-хубави букети, за да припечелват по-добре. Предложи ми вечеря... Не знам защо. Плътската част не се получи. Това е животът. Не е измислена приказка или натаманен филм. Ти не се разсърди. Не знам защо. Не ми обърна гръб. Доведе ме тук... не знам къде и пак не знам точно защо. И знам, ти правиш някак си добрите неща, без да се насилваш и с лекота. Както птица пее в полет. Не знам как се казваш и още не знам що за човек си. Нещо ми подсказва обаче, че имаш ангелско сърце и затова ще те кръстя Ангел. За по-кратко ще ти казвам Ачо.
Донесоха ни вечерята. Миризмата на топла мусака и червено вино приземи романтиката ми на нивото на вкусните ястия. Хапнах от земната си вечеря и ми стана смешно, как в определени ситуации ни идва отвътре да се изразяваме в приповдигнат тон.
- Ама как започнахме да си гукаме само... като в захаросаните сериали. Колко е силно внушението на филмовата индустрия, а? Човек започва да губи способността си да говори в нормалната си битова и разговорна форма. А и някои простички човешки баналности се опитваме да премахнем. Само и само да подражаваме на стерилизираните образи от екрана. Това с ангела от кой филм беше? Едва ли съм чак толкова заслужил. Не ме ли ласкаеш в повече? – казах сериозно аз и потърках пуловера ù близо до ключицата. И попитах – Това петно от парфюма ли ти е, или си се окапала? Я помириши! – Тя се наведе, а аз я чукнах по носа. После ù пуснах една троха в деколтето и се засмях.
- Дааа... Това не беше изтънчено поведение на ангел. Може и да си прав, да ти кажа. Ангел - още не си, си го заслужил напълно. Не съм ти видяла нито крилата на гърба, нито сиянието-ореол около главата. Пък и да завлечеш сляпа жена някъде и да не ù казваш къде е, никак не е ангелско. Не мислиш ли? А и още да отблъскваш ласките ù след следобедния сън... защото... защото... е и аз не знам защо. Затова няма да ти казвам засега Ачо. Ще ти казвам Дизи от Дизайнер. Това поне със сигурност знам че си.
- Права си. Не съм толкова хрисим. И аз си мисля, че Дизи е по-точно. Пък, ако видиш някога да пърхам с белите си крила над някой твой черен проблем и да го замерям с камъни и дърве, тогава може да ме повишиш в Ачо. Еее, аз все пак благодаря за хубавите думи. Колкото и да ми е хардуерно сърцето, не мога да не съм поласкан от казаното. Колкото до ангелите, докато те завивах с целувки у вас, видях, че не съм ти първия ангел в живота. И друг те е целувал тук-таме. Значи все по ангели си падаш.
- Така е! Още преди да се родя са ме целували ангели. В интерес на истината, когато бях малка, много обичах приказки за ангели и феи. Но сблъсквайки се с хладната истина за липсата на Дядо Коледа, сърцето ми изстина за чудесата и за ангелите, и за феите. И те отлетяха нанякъде, без да ми оставят адрес за връзка.
- Аааа, ако искаш връзка с ангелите, ще измислим нещо. Само си реши какво ще им поискаш – усмихнах се аз, без да знам защо казах това.
В ресторанта имаше скромна жива музика. Един мъж на електронен клавир и една певица. На първо четене, не бяха зле. Поканих Люба на танц. Доста я уговарях, докато се съгласи. Притесняваше се. Разбираемо е. Танцувахме. В началото на танца тя тръгна малко сковано. После се отпусна и се остави да я водя. Мисля, че ù хареса. След вечеря се качихме в стаята. Със загрели от танците тела и сърца, започнахме да се целуваме още на вратата. Предложих ù, за да сме равни в любовната игра, да затъмним стаята колкото е възможно повече. Така и аз щях да бъда почти като сляп. Това много ù хареса. Може би самата мисъл за равнопоставеност свали всички бариери. Продължението на нощта бе разтърсващо. На сутринта бяхме първи на закуската. Още в шест и двайсет кукнахме пред смаяния барман. Кафе машината даже не беше загряла. В ресторанта имаше само един човек. Това бе той. Направи ни сандвичи и кафе. Усмихна се и каза:
- Ах, защо не се хванах на бас снощи? Гледахме ви как чувствено танцувате и тогава колегата каза: „Тези двамата са много влюбени, не ги чакай сутринта. Със сигурност ще пропуснат закуската на групата си.” Аз пък заложих на тезата, че ще дойдете. Може би не първи, но гладни като вълчета и ще пометете шведската маса. А сега си мисля колко са непредвидими нещата понякога – довърши си вайкането човекът и ни сервира по едно кафе. След страстна споделена нощ то ми се стори дъхаво като миризма на колендро след гръмотевична лятна буря с градушка.
- За първото можеше и така да стане, ако изобщо бяхме заспивали. А за второто е прав Вашият колега. Шведската маса и закуската на групата ще я пропуснем. Докато те закусват, ние ще поспим, за да сме бодри после за пързалката. Въпрос на личен график и моментни потребности – изфилософствах авторитетно и му смигнах.
- Еее, благородно ви завиждам и на графика, и на потребностите, и на възможността да им откликнете – усмихна се ранобудният барман многозначително.
Отидох на рецепцията да поръчам събуждане за десет и трийсет. Изведнъж нещо ми щукна и платих за още една вечер. Качихме се в стаята. Спахме дълбоко. Събудиха ни от рецепцията. Люба не искаше да става. Замъкнах я почти насила на пързалката. Разхождахме се и из гората. Наистина имаше някакви птички, които пискаха тънко. Същите като тогава, когато паркирахме пред хотела. Описахме ги на един местен човек и попитахме какви са. Той отвърна: „Това са кръсточовки, те сега гледат челяд и затова пискат. Хранят малките си със семена от шишарки” Стори ни се странно да се гледат пиленца през зимата. Ама то природа. От нея всичко може да се очаква. Имаше и красива църква. Ходихме и там да си запалим свещички, за здраве за нас и за упокой за нейните родители. Втората нощ бе по-спокойна. По-нежна и по-плавна, но в замяна на това по-плътна.
В понеделник си тръгнахме към къщи. По път помолих да ми пуснат ден неплатена. Времето беше хубаво. Пътят бе отъпкан, но снежен и затова карах по-бавно. Музиката звучеше тихо, а ние си дърдорехме разни неща. Ни в клин ни в ръкав изтърсих:
- Ти да не вземеш сега след тази разходка да се влюбиш в мен и да се чудя какво да те правя после?
- Няма как да стане точно след тази разходка. Бъди спокоен! – каза Люба и се усмихна.
- Ееее, добре де, и за в бъдеще внимавай тогава.
- И за в бъдеще поне засега няма как да стане.
- Е, добре тогава. Да съм си спокоен, че владееш положението с емоциите – после нещо ме загложди в тона ù. Стори ми се ироничен, но от друга страна доста уверен. - А откъде си толкова сигурна в това, което казваш? И че и няма как да стане и за в бъдеще?
- Много просто! Влюбена съм в теб от почти година. И няма как сега да се влюбя повече или пък втори път. Просто съм си влюбена в теб и това е.
Рефлекторно отнех крака си от педала на газта. Загледах я учудено. Кракът ми остана повдигнат и колата взе да намалява ход. Тя се усмихна и вметна:
- Тиии... сега... като разбра това, да не вземеш да ме оставиш тук на средата на пътя, чудейки се какво да ме правиш.
- Ха така сега. Те ти на работа. И откога това? – и подадох газ, защото отзад взеха да ми присветват.
- Казах ти, от около година. Откакто се завъртя по-сериозно около щанда на Мимито, дето е отсреща ми по диагонала. Слушам ви през цялото време. Знам, че не те заслужава, защото е доста семпличка. И знам, че я обикаляш, за да я лепнеш, просто ей така, за спорта. Знам, че двама твои колеги бяха преди теб на опашката... Впрочем не! Трима бяха, ама единия не го огря. Не съм сигурна, но другите двама ми се струва... вече трябва да са станали баджанаци.
- Брей, колко знаело това Любче, брей! Ама тез работи сега, дето ги казваш за Мимито и колегите, да не би да ги казваш от ревност – казах весело, но се замислих колко сме прозрачни понякога наяве в живота. Наяве дори и в очите на слепците.
- Може да обичаш някого и да не го ревнуваш. Но ако не си влюбен в един човек или ако той ти е безразличен... е няма и как да го ревнуваш, нали? Та изводите по въпроса са си за теб. А може и да си прав. Може и да е от ревност. Но след тези три вечери с теб вече съм сигурна. Определено си заслужава човек да те ревнува. Просто има защо. Пък то твоите предупреждения важат и за теб самия. Ти нали не си влюбен в мен?
- Защо така поставяш въпроса?
- Ааа, че какво ми е на въпроса. Питам дали имаше поне малко нещо нежно като мотив, за да ме поканиш на това фантастично място. И какво ли ще е това, което те накара да се държиш така мило с мен през цялото време? Или казваш, просто ми излезе късметът, защото Мимито например точно тази седмица е седнала в ягодите!?
- Аууу! Колко цинично казано. Аууу! Няма сега да коментирам отношенията си с Мимито. Може обаче да си сигурна... Не! Не съм ù надничал в календарчето за цикъла. Ще бъда откровен. Не мога да кажа, че съм влюбен в теб. Но ме привличаш силно и то по много странен начин. И определено те желая нежно и неподправено. А ти си го формулирай така, както ти е удобно.
- Може и да си го формулирам. Но ще ми трябва малко време. Доста ми се завъртя главата тези три дни. Остави сега ревността и Мимито да си почиват. Искаш ли да ти кажа нещо интересно за мен. Нещо, което лично мен много ме зарадва.
- Целият съм в слух – казах приповдигнато и ù пуснах парченце от солетата, която хрупах, в деколтето ù.
Тя понечи да я извади, а аз си мушнах палеца в средата на дланта ù. Люба го обгърна, а аз го раздвижих бързо, бързо, за да го освободя.
- С тези закачки не рискуваш ли да отсъстваш още един ден от работа? – усмихна се тя и ми стисна палеца по по-особен начин. Така, както го стискаше в ресторанта преди разтърсващите вечери.
- И какво толкова те зарадва?
- Тази сутрин, докато си пиехме кафето, си връщах лентата за това, което се случи с нас. И знаеш ли какво установих?
- Какво установи?

- В тези три дни няколко пъти видях дъгата така, както я виждах преди, когато си бях в ред и си затварях очите, за да рисувам нещо по памет. Беше с ярки истински цветове. Същинска дъга. Поне от три години не съм я виждала такава. Е, виждала силно казано, откакто съм без зрение, но... Може би доста съм се била задръстила с отрицателни емоции. И може би нещо в разходката, която ти организира, е отпушило истинските цветове на палитрата в главата ми.
Заслушах се в думите ù. Аз също се сетих как спонтанно и най-вече незнайно защо в петък вечер направих резервацията. И как исках да направя нещо добро за тази жена, без да знам точно какво ще е то. Е, все пак нещо се е получило. Дано както е била хубава на вид дъгата, така и да е и за добро. Май доста дълго съм се бил умислил, защото чух отдясно:
- Какво се замисли. Дали ти казвам истината, или си фантазирам за дъгата ли?

Следва >>>