автор: Tiranozavar

Нямаше как да знаеш... А и суматохата. Да затвориш куфара със сила, докато пръстите ти побелеят, а ципът се скъса и от полуотверената му изкривена уста изскочат раздърпаните дънки, които сам си подкъсявал с изхабена ножица. Да преровиш два пъти документите – картата на маршрута, билетите, паспорта, застраховките.
Да се събудиш два часа преди тръгване, ядосан на будилника, който тази нощ влачи часовете и всяка протяжна минута нагарча. А след това да се окаже, че таксито не може да те намери, сякаш никога не си съществувал. Твоята къща се е изпарила заедно с улицата, дърветата отпред, пътната маркировка, светофарите и дори кръговото кръстовище, откъдето клаксоните на колите достигат до теб като през тръба – остри, нетърпеливи, пищящи. И въздухът да мирише нетърпимо на изгорели газове. Сякаш вече си се върнал, вече си бил там, където е трябвало да бъдеш и единственото, което искаш е да хлопнеш вратата зад гърба си, да събуеш прашните обувки и се проснеш дори не върху леглото, а директно на пода, докато всичките ти кости, изтънели от умора, намерят покой.
Дишай, дишай, дишай, казваш си, докато теглиш тежкия куфар и чуваш колелцата му да проскърцват върху асфалта, а след това по стъпалата към метрото да влачиш багажа като труп, от който трябва да се освободиш. Дори вече си решен да го направиш. Да разтвориш отново тази зъбчата уста и да измъкнеш отвътре ризите, които и без това едва ли ще ти трябват всичките и ги раздадеш на просяците по спирките – на онзи дебеланко там, чиято глава е клюмнала върху гърдите или на музиканта, който измъчва струните на китарата, а шапката пред него събира повече прах, отколкото монети.
Защо пък не?!
Спираш на метри от тях и ръката ти рови в куфара... Ризите са две. Червената е почти нова и преди да я поставиш в ръцете на просяка я размахваш пред очите му. Нищо няма да ти направя, казваш му, докато онзи вдига ръка, за да се предпази. Не ти се подигравам, ето... вземи, не ми трябва вече, а и много ми тежи. Онзи повдига бавно глава, клепачите му са сивкави, но през тях очите му греят, изненадан е. И продължаваш. Бъркаш в джоба и вадиш монети. Поставяш ги в шапката на другия, искаш да те забележи преди да му подхвърлиш дреха. Можеш ли да ми извириш „Рапсодия в синьо“, го питаш, изненадан от себе си. И онзи ти кима, а пръстите му литват... Поклащаш глава в ритъма, унасяш се. За първи път поръчваш музика. И то на уличен музикант. Само за теб. Само за теб, само! Накрая вадиш портфейла и ровиш за банкноти. Пъхаш ги в джоба на ризата, излишно тържествен жест, даже я сгъваш и я оставяш до шапката.
Мотрисата те понася и макар куфарът да е все още тежък, дишаш по-леко, край теб пространството се отваря, някой с невидим тебешир е разчертал твоята пътека и никой друг не може да стъпи между линиите, да те притесни, избута, изпревари. После пресичаш отново, пешеходната пътека е остров насред океан от ламарини, фарове и гуми. Можеш да спреш в средата, да останеш върху му още час, даже два. Първо някой ще свали стъклото на автомобила и ще ти извика ядосано, друг ще настъпи педала на газта, за да те подсети да освободиш пътя, пешеходец ще опита да те заговори загрижено, а накрая ще извикат може би лекар. Ще се погрижат за теб – високия, странен мъж с тежкия куфар, който изведнъж реши да спре времето и обърка разписанието на целия град.
Защо не?
Забавяш ход, и вътрешно се усмихваш на себе си. Правиш го лукаво, закачливо, дори с нетърпение. И спираш. Отваряш отново куфара, но широко. В този миг нямаш друго богатство. Две тениски – бяла и черна, чорапите като юмруци, два панталона – къс и дълъг, и онези оръфани дънки. За какво са ти? Вадиш тениската и я размахваш над главата си. Един мъж, който иска да раздаде всичко, което притежава не може да е заплаха... Хвърляш тениската върху рамото на някаква жена, която мързеливо, но въпросително те поглежда. Спокойна е, приема подаръка и се отдалечава. Стъпила на отсрещния бряг хвърля тениската в първата кофа за боклук. Но нищо, някой след нея ще я извади. Споменавайте ме с добро, казваш на висок глас, докато посягаш към следващата дреха. С добро! Нетърпелив шофьор вече ти подвиква да се разкараш, но ти си толкова лек, че му отвръщаш с широк жест, че искаш да го прегърнеш. Аз не мога, крещиш му, не мога да те прегърна, но моята риза ще го стори вместо мен. Попий ме, вземи ме!
Смееш се, а и кръстовището става все по-тясно край теб. Хората се събират в кръг, сякаш си цирков артист и се готвиш за номер. Някои са сигурни, че това е скрита камера, тя заснема движенията и гримасите ти, а покрай теб и останалите ще влязат в кадър, ще се видят отстрани. Дали пък някъде, вероятно от другата страна на земното кълбо, всичко това не се излъчва в момента... Минувачите в Ню Йорк забавят крачка пред витрините на магазините, вдигат глава към святкащите в червено улични реклами и те виждат... Теб, себе си... Себе си?
За какво ти е куфар? Оставяш го зинал срещу небето и продължаваш напред само с билетите, застраховката, картата. Но и тя е ненужна. Така или иначе ще видиш това, което картографите са разчертали и ще има вятър над тези места, и слънце ще има, и въздух ще има. Друг.
Остава ти още малко време. Нямаш часовник, но го знаеш инстинктивно. И този път не става дума за полета, за който имаш резервация, нито за хотела, който те очаква с прозорец към океана, нито за чашата върху бара и момичето, небрежно облакътено на твоето рамо. Времето, знаеш, не се отнася до утре, до миговете след... То е прежда между стрелките, а ти си мухата, заклещена между тях.
Летището с опънати писти, лъскавото тяло на самолета, който те очаква, и стюардесата, толкова любезна, че се разтича по килима между седалките и ти я избърсваш от бузата си, сякаш е сълза. Поръчваш коняк и чакаш, докато моторът закъркори под краката ти, горивото се впръска в перките, а сгъстеният въздух изблъска крилете. Летиш – първо с върха на езика, небцето, което пари от мазното и гъсто питие, а после целия потъваш в зеницата на човека до теб, толкова предпазлив, когато поставя върху ти изненаданите си очи. Нямаш какво да му оставиш. Само застраховка, върху която пише твоето име, което вече ти е чуждо и отшумява заедно с пистата, с тревите, които настръхват през прозореца, с облаците, които се удължават, а с крайчето си забърсват и твоето съзнание, логиката, земята въобще.
А, всъщност, защо не?
Обръщаш се целия към него, към пасажера до теб, опитваш се да изглеждаш спокоен, макар вече да си решен. Толкова си властен в този миг, че онзи посяга да извика стюардесата и поиска друго място. Спираш ръката му във въздуха и се опитваш да го укротиш. Ръцете ви се боричкат минута или две, очите му ще изскочат от орбитите, по кожата му избива пот.
Нищо нямам, казваш му, дори сила... Но мога да бъда твой слуга, искаш ли да бъда твой слуга?
Онзи вече се опитва да се отскубне от колана, почти се е изправил и стюардесата е до вас. Гледа го в очите, после прехвърля поглед и върху теб, поема дъх, за да каже нещо. Нещо според инструкциите, указанията, правилника. Ти също се изправяш, правиш път на човека до теб, покланяш му се, а онзи се изтегля по пътеката като размахва длан във въздуха, сякаш си луд, неспасяем, побъркан някакъв, който е застанал на пътя му.
Искате ли да бъда ваш слуга?, обръщаш се към стюардесата... Ще бутам количката с алкохол, ще раздавам шоколад и бренди, ще помагам на пътниците да се качват и слизат...
Тя се навежда към теб, усещаш уханието на косата й, събрана в кок, на кожата, открила светъл триъгълник изпод синята й риза, на дрехите й, чисти и с миризма на облаци, на заскрежени върхове и ята, устремили се нанякъде птици.
- Ако не се успокоите ще се наложи да ви свалим от самолета, господине – казва и звучи загрижена – Мога да ви предложа питие, още едно питие?
Сядаш обратно на седалката, отпуснат, омърлушен и сам.
Кому да станеш слуга? Да се раздадеш до последна клетка, къс по къс от кожа, къс по къс от дишането, разцепено на малки глътки въздух...
- И ребра, имам, госпожо – чуваш се отстрани – можете да ги вземете. Да си направите от тях клетка или клавиши, амулет срещу страх. Можете... Ето – и разкопчаваш ризата – и мускулите да вземете даже... Да ги опънете между хората, за да могат да стъпват по тях и да е сигурно, госпожо, сигурно... И главата ми, госпожо, цялата... Да я разтворите като ветрило, за да видите миналото... На един мъж дадох червена риза, на една жена тениска, на един просяк оставих дънки. Сам ги бях подрязал с една стара ножица. Можете и мен да срежете, ако не съм достатъчен. Достатъчен, госпожо...
- Моля да се успокоите, страх ви е от летенето?
- Никак!
- Трябва да говоря с летците...
- Можете да говорите с мен!
- Моля ви да не пречите на останалите!
- Кому да се предложа, госпожо? Нима нямате нужда? Мога да почистя самолета след полета, да събера боклуците, да ги изхвърля вместо вас!
- Моля ви...
- Моля ви...
Кому? Кому? Кому?! Нямаше как да знаеш... Не и преди всичко това. Стрелките се приближават, минутите натежават като капки, разплискват се. Под нозете на всички морето се окръгля като циферблат, континентите се разделят с тътен, пилотът съобщава, че летите над екватора, а стюардесата се усмихва, защото си се успокоил.
Там, където отиваш някой има нужда от теб. Сигурен си. И трябва да се запазиш цял, докато го срещнеш.
- Имате ли нужда от слуга, госпожо? А вие, господине? Раздадох всичко, което имам и мога да ви предложа само себе си? Не?! Сигурен ли сте? Вероятно познавате някой, който има нужда от помощник? Само да отварям вратите пред вас и да ги затвърям зад вас?! Не?
Защо не?