автор: Mariq_Vergova

Не изпращай любовни писма,
украсени със стихове мили!
Своенравна е в мен любовта,
друг в сърцето ми корени впил е.

И макар да си тъй романтичен
и по рицарски благороден,
ти на него, уви, не приличаш,
той е друга, различна порода.

Ти със думи целуваш ме нежно,
той понякога с думи ранява,
ала само след миг ме отвежда
на онази вълшебна дъбрава,

над която светулки прелитат,
еднорози в просъница тичат
и са само на педя звездите,
затова до безкрай го обичам!

Той си тръгва, когато поиска,
и за сбогом глава не обръща,
но обида и гордост подтискам,
щом накрая при мен се завръща.

И е тъжна, почти безнадеждна
любовта, със която живея,
но в душата му щом се оглеждам,
как, кажи, да забравя за нея?

Нежни строфи, пред мен на коляно,
не мълви, като рицар в доспехи!
Той две думи прошепна ми само,
но отекват във мен като ехо.

И дори да ме тласка към ада,
без пощада и милост да знае,
в дън земя даже аз да пропадам,
ще го търся, дори и след края!