автор: nishtopodobno

По всичко личи, че нищо няма значение. Смисълът съществува само около способността на някой да го изкаже. Изказванията граничат с безумие, което пък си е основата на човещината. Моментното състояние постоянно се опитва да се превърне в ежедневие и да се лиши от единственото си качество. Явно няма да мине без примери... Никой не спира да играе, когато печели, а когато просто няма какво повече да загуби.

Животът постоянно се опитва да умре. Дядо ми спомена скоро преди да се спомине: в днешно време не можем да си позволим дори да умрем, много скъпо идва.
Постоянно ми се натрапват разни несъществуващи неща, които твърдят че ме няма или че не съм това което съм, ако не сега, то скоро(вече). Не им обръщам внимание и гръб, докато им се разхождам по гроба. Забравях се по-бавно, отколкото ме помнят - така ми побеля брадата. Една нощ намерих начин да обърна процеса: казвах неща, които не би ми хрумнало да повторя, но създават трайно впечатление и установих, че други могат да изпитват по-силни чувства към мен, отколкото аз към себе си.
Нищо ново под звездите, светът продължава да се самопоглъща, аз продължавам да остарявам и да търся такива взаимоотношения, които да не ме поставят в непосредствена зависимост от това, което се случва наоколо. От надпреварата с ентропията може да се спечели единствено временно усещане за преднина, чиято трайност намалява пропорционално с годините. Освен това изглежда, че разочарованието не е бездънна яма и в един момент се преобразява в някаква изкривена пародия на щастие чрез приемането на така нареченото неизбежно, иначе не бих могъл да си обясня съществуването на възрастни индивиди. Наскоро едно хлапе запита майка си с присъщата на децата сериозност: Мамо, от къде идват възрастните?
Социалните ситуации в които изпадам с представители на възрастните все по-често са наситени с премълчавания, които както прочитам в очите им би трябвало да разбирам интуитивно и да не обсъждам. Аз обичам да мълча, понеже това е единствения ми познат метод да чуя нещо, а обичам да слушам, защото това е един от най-кратките за мен пътища към разбирането на това което се случва наоколо, а обичам да разбирам какво се случва, за да мога да се разкарам навреме. Искам да говоря за тия неща, за които трябва да се мълчи.
А се мълчи се за това, че начинът, възприет за единствен, да продължиш да съществуваш, е да развееш бялото знаме. Ако не си успял да умреш навреме, ще умреш малко по-късно, но ще живееш с разбирането за това, като се задоволяваш с илюзията за приемственост, която се предлага в изобилие на този свят: от ДНК до изкуството и обратно. Мълчи се за усещането за лична незначителност, която е неизбежно следствие от навлизането в пределите на зрелостта (годност за консумация). И най-вече се мълчи за усещането, че нямаш друг избор... което ме вбесява, никнат ми рога, бивни, антени... Естествено срещу стотици парични единици на час можеш да си мълчиш с някой професионалист по темата, който бавно и методично ще ти предложи подходяща илюзия, която да облекчи положението.
Ако някой се е заблудил да изчете всичко до тук и все още не му е ясно каква е темата и целта на всичките тия дрънканици... отговорът е щастието. Или по-конкретно как можеш да бъдеш щастлив, при положение, че светът изисква в разцвета на силите си да си признаеш, че неизбежно ще умреш. Обичайното решение: психиатър, самозаблуда, илюзия, лъжа, религия... Други решения: игнориране, изобщо да не ти пука, отрицание, война с всичко. Комбинация някаква, няма значение, каквото върши работа.
Иронията е там, че това са в същността си временни решения на временен проблем, който в крайна сметка винаги се решава сам. Изобщо в живота има едно единствено сериозно събитие и това е краят му, като самият живот представлява поредица от комични опити да се избегне уж сериозния завършек. Данни за успех за сега няма, или някой си трае, което е съвсем разбираемо, като се има в предвид същността на човешката природа.
Така че горе главата, никой не знае със сигурност, че ще умре, докато не му се случи, останалото са предположения, статистика и интерпретация на суеверия и нищо от това няма значение, ако не му се позволява. Животът е доста смешен, смъртта понякога още повече и ако не внимавате може да си умрете от смях.