автор: secret_rose

Защото се опитах да избягам
и тръгнах без посока и без дом.
Отвъд ливадата на самотата,
когато прекосих надлъж и шир
крайъгълните пори на земята ни
и нараних крале и богатири,
когато на венчалната трапеза
и слънчовата майчица презрях
в сърдечната килийка тихо слезе
една въздишка на отминал грях.
Прободох я с везбата на очите си.
Познах печал и сол, и много студ.
Познах единоборството на дните,
на вечността - премерената лудост...
И стъпих там, където няма никой:
по буквите на твоето сърце.
Не исках много, само да повикам...
две свързващи и искрени ръце.