автор: Aristophana

Край дворците на Крез безимотно загивам
на пищна мизерия в жаркия мраз.
И сънно се будя, и будно заспивам.
Добре съм желана, но все неприета съм аз.

Как искам да се преродя в онзи Кир ІІ
не в Лидия,
не в Мидия,
а в Мизия
и да чуя на Крез изтрезнелия стон:
„О, Солоне, Солоне мой!”
Франсоа,
с теб ни делят некви пет века,
Париж и Сорбоната,
но и двамата с теб сме магистри
по най-великата глупост
с име ИЗКУСТВО.
Пичове вечно е имало,
но повече няма да има
поради липса на интерес
към тази тъй ветровита позиция.

Лежа пред булдозера,
който ще срути моето минало,
и напразно очаквам Спасител с хавлия,
та ако ще да е Бъгблатер от Траал.
Вавилонската рибка заеква
в хремавото ми дясно ухо
и ме радва със стихове
на Простетник Вогон Джелтц –
Бащица на всякоя днешна поезия
за конкурс, мангизи и лавров венец.
А тъмната тъпа тълпа,
лишена от естетика и емпатия
относно словесните екскременти,
вие като на сватба или погребение
„Ка-лаш-ни-ков! Ка-лаш-ни-ков!”.
Само Пангалактическият гаргаробластер
(с тая грешна стара Джанксова ракия!)
може да ми влее инат
да преживея всичко, което Е.
Дъглас Адамс,
ти,
който се подписа в небето!
Наздраве!