автор: viadolorosa

Райна се полута доста из панелното предградие, докато попадне на точния адрес. Къщурата се гушеше скрита в гъстата гора от сиви многоетажни блокове. Мрачните уморени фасади ограждаха отвсякъде това, оцеляло вероятно погрешка късче минало. На фона на бетонното безразличие и анонимност, къщата излъчваше старинен уют и идиличност. Около нея витаеше духът на онова време, когато в покрайнините на София имаше села, а по дворовете се печаха чушки на тенекиена скара и се вареше лютеница в калайдисани каравани.
Къщата имаше избеляла дървена ограда. На портата висяха две излющени табелки. Върху синята пишеше "Образцов дом" с бели букви, а другата бе тъй повредена, че Райна едвам успя да разчете предупредителния надпис: "Пази се! Зло куче!". Изглежда и двете табелки бяха изгубили актуалността си, защото нито домът имаше вид на толкова образцов, нито злото куче благоволи да се покаже.
Райна притича набързо по тясната пътечка между портата и входната врата. Тя се страхуваше от кучета, както от зли, така и от добри и предпочиташе да избягва случайните срещи с тях, особено по непознати места.
Звънецът не работеше. След като изчака минута-две минути, Райна се осмели да натисне дръжката на бравата. Вратата се отвори с леко проскърцване. Райна колебливо пристъпи прага и се озова в тесен и сумрачен вестибюл, свежо боядисан в тъмно зелена блажна боя. Някой бе пушил тук току що, защото Райна усети изкусителния мирис на цигарен дим. Обзе я желание и тя да запали, инстинктивно пъхна ръка в дамската си чанта, но се сети, че цигарите и бяха свършили. Тя пушеше много, по две кутии на ден. Нямаше никакви угризения на съвестта, нито чувстваше, че вреди на здравето си. Напротив. Цигарите и доставяха удоволствие и радост. Струваше и се нелогично и глупаво да ги спира само, защото официалната медицина твърдеше, че пушенето на тютюн предизвиква рак. Райна бе убедена, че това е лъжа. Майка и никога не бе пушила цигари, но умря от рак - мъчително и бавно. Колко години бяха минали оттогава. Райна се замисли. Много! Повече от петнадесет..
Някакъв шум в дъното на вестибюла изтръгна Райна от мислите й, разнесе желанието да запуши и я накара да си припомни защо е дошла в тази къща. Тя долови глух, откъслечен разговор, който идваше иззад една от стайните врати. Насочи се по посока на звука, поспря се за миг, после решително почука с показалец.
- Влизай! - чу се отвътре басов мъжки глас.
И Райна не чакаше да я канят втори път.
Стаята приличаше на чакалня. Всъщност това бе истинска чакалня, по средата на която не ясно защо бе трапосано огромно черно пиано. По стените висяха гоблени в златисти барокови рамки, край стените бяха подредени пет шест стола и на тях седяха хора...
- Тук ли приема ясновидката Зара - попита Райна любезно.
- Тук - отвърна същият басов глас и Райна можа да види как изглеждаше притежателят му.
"Дебел - въздъхна тя на ум...И жената до него също! Сигурно са семейство."...
- Вие сте последна на ред! - изписка някаква женица с изкуствена конска опашка на тила и силно нарисувани очи, която стоеше до полуотворения прозореца и пушеше - Тук се чака!
- А вие отдавна ли чакате ?- осмели се да попита отново Райна.
- Отдавна - гласеше отговорът, който прозвуча като вопъл на смесен камерен хор.
- Аз съм с предварително записване. Имам точно определен час... - започна да се обяснява Райна с надеждата, че някой може да я пусне, да влезе по-рано.
- Всички сме с час, господжа! - отряза я Басът и направи кисела гримаса.
"Държи се като на опашка за банани по байтошово време", помисли си Райна, но не каза нищо. Седна на последния свободен стол и притихна. Не и се разправяше с простаци. Странно и се стори, че такива хора са попаднали на такова място. "За тях панаири и битаци няма ли?" рече си на ум леко раздразнена.
За кратко време настана тишина. Наруши я възрастна жена с посивели коси и дълбоки тъмни кръгове под очите, скрита наполовина от другата страна на пианото.
- Та, какво казвате ви отговориха лекарите ?- попита тя с глух глас и Райна
подразбра, че бе прекъснала някакъв разговор, който трябваше да бъде довършен.
Всички наостриха учи и впериха очаквателни погледи в Баса.
- Казаха, че жена ми не може да забременее и вината е в мен - изрече той сконфузено и виновно наведе глава. Дебеланата до него, която явно бе жена му се подсмихна на криво и с очакване да я съжалят.
- На лекари аз вяра нямам! - отвърна жената с тъмните кръгове - Моят другар, Бог да го прости, от лекарска грешка си отиде.. Ей така набързо и неочаквано. Заклаха го като добиче.... Уж влезе в болница да се оперира от херния, а то какво стана..
Очите на жената се напълниха със сълзи, но тя успя с невероятни усилия на волята да ги преглътне, без да им позволи да се разлеят по лицето и.
- Зара ще слушате! - рече тя с разтреперан глас. - На колко такива като вас е помогнала! А лекарите са истински разбойници.
Райна не искаше да слуша откровения пред кабинетана лечителя. Тегобите на другите хора и не и бяха интересни. Нейните собствени й бяха предостатъчни. Може би бе добре да не стои тук, да слуша глупости и да се сдухва. Щеше да излезе за малко, да си купи цигари от някоя гаражна будка, да запуши, а после успокоена, да се върне обратно, когато цялата тази натрапчива тълпа с неприятните си брътвежи се е разкарала..
Изведнъж настъпи раздвижване. Младеж с гъста черна брада и коси до раменете се показа през процепа на вратата и тържествено обяви, че Зара очаква следващия по ред.
Басът и жена му развълнувано подскочиха от столовете си и след малко чакалнята изглеждаше почти опразнена. Райна се отказа от намерението да излиза. Сети се, че от няколко дни разнася със себе си последния брой на литературното списание "Съвременник". Сега беше моментът да го разлисти, и да почете малко поезия от модерни български автори. вместо да чака в бездействие. Поезията винаги я успокояваше. Освен това мразеше безмисленото чакане. Беше свикнала нея да чакат, а не тя да чака някого.
За ясновидката Зара, бе научила случайно, от един булеварден вестник. Огромното черно заглавие бе събудило любопитството и докато минаваше покрай кварталната вестникарска сергия.
"Зара предрича бъдещето и разговаря с мъртвите"
пишеше на първата страница. Райна купи вестника и без да чете подробно текста, трескаво преписа телефонния номер и адреса, които бяха подадени най-отдолу...Тя искаше да зададе няколко въпроса, на тази специалистка по бъдещето и мъртвите. Имаше неща, които в последно време я глождеха отвътре и не и даваха мира. Не можеше сама да намери отговори. С приятелите, доколкото и бяха останали, не можеше да разговаря на такива теми. Щяха да и се смеят или нямаше нищо да разберат. Райна не можеше да признае, дори пред себе си, че от известно време бе изпаднала в житейска безпътица. Настоящето бе станало мрачно и безпътно, а обозримото бъдеще чертаеше разкривените, грозни силуети на раздялата, предателството, загубата и нетърпима самота.
Да, Райна се чувстваше отчаяна по две причини. Първо защото се чувстваше изгубена и второ, защото единственото и утешение, което бе открила бе бутилката с Уиски. Купуваше си тайно от кварталната бакалия. Отваряше шишето още по път към вкъщи и гледаше на бързо да го преполови.Почти всяка вечер се довеждаше до състояние на безпаметност. Това бяха моментите, в които наистина й олекваше. Сетивата се замъгляваха, тялото се отпускаше, а болезнените въпроси и мисли заглъхваха, като шум от заминаващ влак. На другата сутрин обаче всичко започваше пак. И често душевното терзание бе придружено от главоболие и махморлук.
Райна отдавна вече не спеше в едно легло с Професора. Той я заварваше призори в кухнята, да дреме на походната кушетка, свита на кравай, като куче, облечена с измачканите дрехите от предишния ден. На пода се търкаляха стари, недочетените вестници, разсипани от пепелника фасове и изпразнени шишета бира.
Райна пийваше бира за пред детето и Професора. Изглеждаше някак си по-приемливо. Всички пиехе бира, а уиски пиеха само истинските пияници. Тя определено бе истинска пияница, защото само бирата не стигаше, за да я отпусне. В уискито бе истината. А тази истината бе срамна и се налагаше да бъде скрита. Райна криеше, доколкото можеше. Имаше няколко тайника. Един в резбования шкаф с бижутата, друг в раклата със старите килими и бордирани карета, спомен от майка и... Имаше и един при спешни случаи - зад телевизора в кухнята, ако случайно някой нахълта неочаквано..
- Професор Боранов - обръщаше се тя към мъжа си с театрална официалност, което след двайсет години брак звучеше смешно и подигравателно - Заклевам ви, професор Боранов...В името на сина ни ви заклевам - когато умра искам да ме погребете на Централните софийски гробища, в същия трап където почиват костите на Мами...Чувате ли? Това е моето място за вечна почивка..
-Райне, вземи се в ръце! - отвръщаше Професорът - Още ти е рано за вечна почивка. Иди в банята, измий се, преоблечи се... И изобщо - ставай и започвай да шеташ, тъй да се каже! Каква вечна почивка те е подгонила сутринта, в средата на седмицата? Детето ще се събуди след малко и ще те завари така...
- Как ще ме завари, Професор Боранов...- питаше с лицемерна изненада Райна и посягаше към кутията с цигари.
- Като раздран парцал, Райне. - процеждаше през зъби Професора и в тона му се долавяше как едва сдържа омерзението си - Иди и се виж в огледалото, как изглеждаш само...
- Да, изглеждам ужасно! - съгласяваше се Райна - Прав си! От възрастта е! Все пак петдесет и девет лазарника не са шега за една жена.Не е ли така?.
- Не е от лазарниците, по дяволите! - отвръщаше Професорът и млъкваше със сетни усилия на волята, защото не желаеше скандали , нито искаше да се издаде, че знае за срамната тайна, тайниците и цялата игра на криеница.
- Марин иска да ме прецака, разбираш ли! Иска да умре преди мене и да настани останките си при Мами. А аз... на Бакърена фабрика, с всички пришълци и селяни. Аз, коренячката софиянка, да бъда погребана на това мизерно място, в тази пустош, в тази ...
- Млъкни! - заповядваше Професора- Детето е будно. Няма защо да слуша глупостите ти...
- Детето, детето... Какво дете! Росен е вече на седемнайсет години...

Когато Райна влезе в стаята при Зара навън бе настанал здрач. Големият стенен часовник, който висеше зад гърба на ясновидката отброяваше секундите с ритмично тиктакане и показваше седем и половина вечерта...
"Ще затворят всички магазини няма да мога да си купя шишенцето за тази вечер", помисли си Райна, но после се сети, че точно заради това сега е тук. За да се отърве от шишенцето и от причините, която я караха да го желае тъй болезнено и страстно."И по-добре!"
Зара бе жена на около четиридесет и пет години, с приятно разляти форми на тялото, с лице кръгло и сияещо като пълна Луна. Имаше тъмно червена, къносана коса, събрана в масивен кок високо над тила. От двете страни, край ушите се спускаха фини масури, през които проблясваха треперушките на златните и обеци. Зара бе облечена в бял сатенен халат, през чиито деколте напираше да изкочи пищен бюст. Райна бе леко стъписана. Очакваше ясновидката да има по-обикновена и скромна външност. "Прическата и е старомодна, но красива и изтънчена", отбеляза тя на ум и седна на предложения и стол.
- Какво мога да направя за вас, мила Госпожо? - попита почти фамилиарно Зара и и се втренчи в лицето на Райна с изпитатетлен поглед..
- Ами...
Райна се притесни леко. Не и се бе случвало досега някой съвсем непознат да я нарече "мила". Дори Професорът никога не я наричаше така. Ласкателните му обръщения бяха, "кокошко" или в най-добрия случай "кокошчице".
- Ами.. Искам да ви попитам нещо.
- Тук всички идват, за да попитат нещо.- отговори Зара - Питайте! Не се стеснявайте!Но първо позволете аз ще питам. Кажете ми кога сте родена - дата, място, година, час..
- На 26 август , 1943, в София... Мисля, че е било привечер към осем. То за точния час не мога да отговоря..
Зара взе един от цветните моливите, които бяха забучени в кубчето стереопор на бюрото и започна да чертае върху белия лист хартия. Начерта кръг, после го раздели на дванадесет части, шепнешком започна да пресмята на ум, взе друг цветен молив, разчерта няколко линии в кръга, изрисува планетните символи. Райна съобрази, че ясновидката прави хороскоп.
- Асцендент Риби или Овен...Мисля, че Риби ви отива повече - отсъди най-сетне Зара. .
Майка ви е починала отдавна, нали така?
Райна кимна с леко изумление, а Зара продължи да говори като навита с пружина.
- Вие сте артистична, сладкодумна, разговорлива, но в същото време скрита и потайна натура. Навън показвате само онова, което смятате за нужно, и то само когато е нужно. Седми дом попада в дуален знак и имате в него Меркурий. Имате няколко брака два, от които доста значими в живота ви. Работата ви е свързана с речта. Може би сте редактор в издателство или вестник, преводач или коректор... Страдате от алергии, предимно на кожата, Склонна сте към меланхолия и депресия. Имате три деца - две момчета и едно момиче. Хубави деца, успешни. Едното вече е в чужбина. Другото заминава съвсем скоро... А третото...- Зара погледна в листа пред себе си и повдигна озадачено едната си вежда - Ами, да...И то ще замине...Далече. Най-далече от всички.
Ясновидката млъкна, а Райна въздъхна неволно. Не бе дошла тук да случа за децата, а за себе си.
Боранов бе прав. Тя бе изпечена егоистка и се имаше за център на Вселената. Може би странно, но не изпитваше никаква вина, нито имаше угризения на съвестта. Смяташе, че достатъчно се е раздавала на деца, съпрузи и родители, а сега е време да бъде оставена на мира...Райна искаше да ходи на работа, да изкарва пари и да се движи в избрано общество от поети, писатели и интелектуалци. Съдбата искаше да й отнеме онзи интересен живот, с който тя бе свикнала от години. Дори не съдбата, а Новото време... То искаше да и вземе празничните премиери, чествания на литературни годишнини и юбилеи, коктейлите, неповторимите разговори с известни, ексцентрични хора, които се показваха по телевизията. Искаше да я лиши от аромата на току що отпечатана книга, на кафето, което я чакаше всяка сутрин на бюрото и - приготвено от секретарката на отдела. Щеше да е нечестно да я пенсионират на шестдесет и да я запратят на в девета глуха, на диванчето в кухнята, да прелиства мазни вестници и да гледа турски и латиноамерикански сериали, както всяка друга средностатистическа леля на нейните години.
- Интересно как тази прекрасна къща е оцеляла сред това тресавище от бетонни блокове? - попита Райна ни в клин ни в ръкав, за да прогони черните мисли, които внезапно върхлетяха с нова сила.
- Била е собственост на някакъв важен другар от ЦК на БКП. Родна къща. Пощадили са я заради него и родителите му. Аз живея тук под наем. Не познавам бившите собственици. Доколкото разбрах отдавна са починали. Синът продава имота скоро след изгрева на демокрацията.
- Изгрев на демокрацията...- промърмори Райна - Нима наистина смятате, че това е изгрев. Аз усещам тази промяна като залез, като край, като разрушение..
-Това е едно ново време. За едни е изгрев, за други залез.Ще видим как ще се развият нещата. Но моята прогноза е оптимистична. За да дойде нещо ново, старото трябва да си отиде. Това е природен закон и няма защо да му се противопоставяме.
Настана кратко мълчание. Райна усети, че отново я напира да пуши. Точно такива ги разправяше новият главен на издателството - накриво сресан, нафукан младок с рехава брадица, оформена в подкова. Старите кадри трябвало да си ходят, за да дойдат млади. Трябвали му нови хора със свежи идеи, със западни езици и маниери и с необременен от комунизма разсъдък.
- Питайте, ако има нещо друго, защото времето напредва - рече Зара - Трябва да приключвам за днес.
- Да, да...Аз исках само да попитам... - избоботи неуверено Райна.
- Да?
- Искам да попитам кога ще умре баща ми?
Лицето на Зара изгуби сияние и се превърна в камък. Малките и очи потъмняха и се присвиха. Райна почувства върху себе си разгневения и поглед.
- За такива неща не се пита, драга Госпожо. Нито пък се дават отговори.
- Как така не се пита? Вие, нали сте ясновидка. Във вестника пишеше, че предричате бъдещето. Смъртта е част от бъдещето.
- Аз предричам бъдещето на земята, а смъртта е нещо, което не същуествува за нас живите. Не знам дали ме разбирате.
-Но във вестника пишеше, че говорите с мъртвите.
-Не с мъртвите хора, а с техните души. Мъртвите хора не могат да говорят.
- Попитайте майка ми, моля ви... Попитайте я кого иска при нея в гроба - баща ми Марин или мен.
-Майка ви не е в гроба. Там лежат само останките от тялото и. Не мога да я попитам нищо, защото тя не е вече свободен дух. Има ново превъплъщение, ново тяло. Тя е друг човек и вече не помни за вас, нито, че ви е била майка. Тя самата е дете сега. Малко дете на три години. Аз разговарям с онези, които още не са минали границата, разбирате ли... Затова, не мога да ви помогна...
- Но баща ми е вече много възрастен - поде отново Райна - Инвалид от години. Няма кой да се грижи за него. Аз не мога...Не ми е по силите..
- Не ви е по силите или не искате да се занимавате? - попита Зара с менторски тон, от който Райна се стресна - Защо да не ви е по силите? Здрава сте, още сравнително млада, скоро ще имате много свободно време, защото ще бъдете пенсионерка..
- Но вие не разбирате... Аз няма никога да бъда пенсионерка. По скоро да умра, отколкото да бъда пенсионерка. Аз имам професия, кариера, творчески планове, аз съм редактор, хората имат нужда от мен, от труда ми...
- Човек първо трябва да се потруди и да изпълни дълга си към близките, а после да редактира и да реализира творчески планове. Жалко, че сте на толкова години, а не сте го разбрали. А що се отнася до баща ви, ще отговоря така, както заслужавате. Той ще умре, когато му дойде времето, когато Господ реши да си го прибере. Вие се постарайте междувременно да изтрезнеете. и да пораснете голяма.. А мястото в гроба на майка ви няма да бъде нито за вас, нито за баща ви...