автор: rygit

(На Ели от Дедо по случай един неин ден в годината)

Бях малък. Много малък. Някъде в детската градина. Беше сутринта след закуска. Седяхме на малки столчета в полукръг. Госпожата стоеше по средата и ни четеше приказки. В тях ставаше дума за всякакви там истории, имаше и вълшебства, имаше и вълшебници. Не съм от послушковците и до ден днешен, но тогава, както никога, се заслушах в приказката. Разказваше се за някакво момиченце. То страдаше от мащехата си, която му причиняваше много злини... Бяхме подредени по азбучен ред и в дъга. Tочно срещу мен стоеше едно момиче. Не разбирах много от думичките, казани от госпожата. За нещата, които ми бяха ясни… за тях затварях очи. Поемах въздух, задържах го и се опитвах да си ги представям. И така виждах по детски нещата като случка, събитие или като описания за местата, в които се развиваше самото действие.
Не знам как се получи. Стана ей така, от само себе си. Когато единия път отворих очи, ми се стори, че момичето, стоящо срещу мен в редицата от деца, много прилича на онова момиченце от приказката. Може би тогава се прехласнах по нея. Не, не, не! Не по героинята от приказката, нея я съжалявах и тя ми стана мила и много симпатична. Захласнал се бях по момиченцето от детската градина. Еее… тогава бях много малък, за да кажа, че съм бил влюбен. Но то пък знае ли се на каква възраст за пръв или последен път може да му се случи това на човек, я? Спомням си, сякаш е сега! Много ми се прииска да станем приятели. И то големи приятели. Толкова големи приятели, че като каките и батковците да се разхождаме в парка. Ама не само до люлките, ами и по алеите... И да се държим за ръка. Поривът наистина бе много силен. Така или иначе и двете момиченца… и това от градината… и онова от приказката, не ми излизаха от главата може би цял месец. И всяко едно от тях си имаше място в мен като детска визия и емоция.

Градината беше целодневна и на обяд спяхме там. В началото на другия месец имахме някакво сутрешно занятие по план. Госпожата пак ни нареди в обичайния полукръг. Започна да ни показва картинки от онази приказка и да ни задава въпроси. Сърцето ми заби буйно. Накрая тя попита кой може да направи свободен преразказ по картинките. Нещо от дъното на тупкащия мускул в моите гърдите сякаш изхвръкна
нагоре към главата ми. Стигна до гърлото и заседна там.Това нещо напираше и искаше да излезе от там като реч и слова. Не посмях да изрека на глас това, което се изискваше за такива случаи: „Може ли, госпожо? Аз искам!” Но вдигнах ръка. Ей така, съвсем импулсивно. Сякаш сила някаква друга го направи. Чак сам се притесних от действието си. И не за друго - не ме биваше много в разказването. Даже никак. Обикновено в такива ситуации не ми достигаха думичките, с които исках да изкажа мислите и емоциите си. И тогава от гърлото ми излизаше едно смешно и продължително „Ъъъъъъъъ”. Аз това си го знаех. Но някак си отвътре ме напираше да разказвам. Или по-скоро да споделям някому нещо. Искаше ми се да се освободя от картините и вълненията, бушуващи в главата ми вече цял месец.
Госпожата си ме познаваше що за ъ-ъ-кащ разказвач съм. За това и нервно се заоглежда за друг, по-благонадежден. Оказа се обаче, че не само аз съм имал затруднения с разбирането на съдържанието от текста. Други кандидати да разказват така и нямаше. Дори прехвалените и толерирани умници - отличници като Мариела, Тихомир и Звездалина гледаха разсеяно в страни. Нямаше как. Госпожата ми позволи аз да го направя.
Вперих поглед в момичето срещу мен. Лицето ù преминаваше от реален образ в онзи, който аз си представях за момиченцето от приказката и обратно. Стоях като хипнотизиран и вгледан напред - заразказвах. Думите ми извираха от гърлото като извор на планинска река. И най-учудващо дори за мен - не се запецнах нито веднъж. Дори не знам как и какво точно съм разказвал. Но всичко, което казах ми мина пред очите. И нито веднъж не се чу моето прословуто „Ъъъъъъ”. Свърших и си седнах. Може би съм разказал много емоционално или дори цветно, ако може така да се каже. Госпожата ме погледна учудено, даже ме похвали. А като отидохме на обяд, лично ми донесе най-голямото парче от десерта. После се поинтересува дали специално не съм репетирал с някой. И попита още кой ме е учил на това. Не ù отговорих, защото и аз не знаех.
След обяд, както си му бе редът, отидохме да спим следобеден сън. Уморен от напрежението, съм заспал веднага. Засънувах! И много добре знаех, че сънувам, защото никога досега не се бях виждал отстрани! Какво, какво сънувах… разбира се приказката. Там имаше една вълшебница… да, да, да… същата онази от картинките на госпожата с лилавата шапка тип конус с лентички на върха… Та тя ме докосна по главата с пръчица и ме надари със способността да се смалявам и да влизам в душите не хората. И не само това, но и да ги виждам как изглеждат отвътре. Еее... аз веднага се възползвах.
Още преди да вляза в душите на мама, татко, кака или батко, реших да вляза в душата на момиченцето, по което се бях прехласнал. Това ми беше първата душа, в която влязох. Да, ама там беше тъмно, гладко и лигаво. Имаше разни лица и образи в нея. Бяха като вписани в някаква тъмна полирана като мрамор материя. Навсякъде бе влажно и неприятно. Зачудих се. Как такова красиво на вид момиче може да има толкова лигава и тъмна душа? На едно място видях и моето лице, вписано в тъмната прозрачна материя. Беше изкривено като карикатура. По скоро приличаше на палячо или смешник. И най–интересно ми стана, че беше на едно много лошо място. Бе сложено дори под или след образа на някакво мърляво махленско коте. Това ме засегна много. Понечих да стигна до образа си и да се опитам да го преместя поне до този на Тихомир отличника, но уви, подхлъзнах се и паднах в лигавата течност, която се лееше навред. От падането целият се намокрих в онази лигавщина и даже си натъртих ръката. Душата на момиченцето започна да ми се смее на глас, грозно и ехидно. Когато чух смеха ù на живо, някак си се стреснах! Знаех си, че сънувам. Исках това унижение в съня ми да свърши, но с мъка отворих очи. Огледах се. Всъщност бях си паднал от креватчето. Наистина целият бях мокър и лежах на пода върху едната си ръка. Може би преди това съм бълнувал нещо, защото децата се бяха струпали около мен и ми се смееха. Момиченцето, в чиято душа бях влязъл в съня си, също стоеше близо до мен. Смееше се на глас и ми се подиграваше, че съм се напикал, защото чаршафчето ми било мокро. Направо умрях от срам. Стана ми и обидно, и мъчно. Тогава дойде едната от възпитателките. Аз не я харесвах, защото беше грозна и много строга. Тя се надвеси над мен, помогна ми да полегна на креватчето. Погали ме нежно и нахока децата, които ми се смееха. Скара им се точно така, както тя си го правеше винаги. Каза им, че няма как да съм се напикал, защото гащите ми са сухи. Обясни как това е пот, може би от кошмара, който съм сънувал. Не зная, но изведнъж сякаш лицето ù се промени и тя ми се стори дори много симпатична. Още съм признателен на тази жена за това, което стори тогава. Случката бе голямо преживяване за мен. Тогава за пръв път разбрах, че не всеки, който е красив, симпатичен или ми харесва на външен вид е добър. И обратното, че не всеки невзрачен на вид човек е лош или посредствен. И още разбрах, как не всеки може да ми стане приятел, само защото на мен така ми се иска. Един човек или може и заслужава да ти е приятел, или не може и не заслужава да ти е такъв, както и ти на него, разбира се.
Та в този ден се случи още нещо интересно. Нямам представа как стана, но аз наистина оттогава мога да влизам в душите на хората. Вглеждам се в човека, да речем за минута. После си поемам въздух така, както си представях картините от приказките, и все едно се гмуркам в нещо. И така...
Така разбрах как всеки си има различна душа. И като големина, и като цвят, и като материал, от който сякаш е изградена. Има тъмни и студени като на момиченцето. Има топли. Има направо горещи души, които те изгарят. И размерите им са различни. Някой път, още не съм се потопил, а от дъното на душата се вижда. Така е, защото някои са много плитички и малки. Гледаш, човек голям - цяла планина, пък душата му малка и дребна. И вътре няма място за почти никакви лица, само на родителите, децата и някой друг познат или роднина. Всичко друго окичено с образи на вещи. И като казах вещи се сещам… Има например души на колекционери на разни неща, в които образите от колекциите им са в пъти повече отколкото образите на хората. Виждал съм например мъже, на които образите на колите стоят на по-видно място от това на децата и съпругите им. Виждал съм и жени, на които бижутата и обувките са на по-важно и видно място от тези, на децата и роднините им. Но има и много големи и широки души. Там си поемам въздух, стигам донякъде и не мога да видя къде им е краят, и изплувам за въздух. Втория път поемам въздух, а там, откъдето съм минал, преминавам 7-8 пъти по-бързо и продължавам нататък. Не знам как става това със скоростта, но е така. Засега в една душа най-много съм стигал до три гмуркания, за да стигна до дъното ù. Еее… с едно изключение!
А има и много красиви души. Отвън му гледаш физиономията грозновата. Или като го заговориш, говори с теб доста троснато или пискливо, все едно ти се кара. Но като влезеш в душата му… вътре е красота и подреденост. Направо сияе отвсякъде. И защо е така, не мога да кажа. Уж според някои и на книга, всичко в човека трябва да бъде прекрасно, пък на живо сякаш не винаги е така.
И защо пък започнах да ви разказвам това за себе си? Ах, да бе. Еееее… извинявам се, нали ви казах, че не си падам по разказването. Да бе… друго по-важно исках аз да ви кажа, но май се отплеснах много
встрани... Та преди около две години, ей така, както си се реех из нета, се запознах с една жена. Беше харесала някакви мои клипове. Вплиташе ги в блогове и ги разпращаше на приятелите си. На пръв поглед, нищо работа. Вземаш клипа от сайта с клиповете, слагаш няколко снимчици около него, драсваш ред-два и готово. И така, от клип на клип взехме да си говорим за това-онова. Но пък ми направи впечатление, уж пуска простички на вид неща, пък хората много ги харесват. И защо ли е така? И се замислих над това и то не на шега.

Един ден си викам, чакай да ù надникна в душата на тази жена. Може пък нещо да разбера по въпроса. Поемам въздух - гмуркам се… Отварям очи, а там все едно си се гмурнал в някое от седемте рилски езера. Една прозрачност и само една чиста девинска вода докъдето ти стига погледът. И водата прозрачна, ама не е студена, ами топла. Плувам, плувам, плувам - няма го дъното. Излизам да дишам. Пак се гмуркам и хем разстоянието, дето съм го минал и го преминавам 7-8 пъти по–бързо, но дъното пак го няма. Само едни прозрачни водни стени и по тях лица на усмихнати хора. Лица и усмивки! Лица и усмивки - само това се вижда. По едно време гледам нещо като кристална стъклена стена с по–особен цвят! Викам си - аха, ето го дъното. На третото гмуркане стигнах и до там. Пипнах онова особеното стъкло с ръка… Дъно, дъно… да, ама не! Онова нещо се разтвори и зад него… зад него пак душа. Чиста, топла, прозрачна и красива като обработен кристал. И няма дъно - няма и край, то било някаква междинна душевна врата. А след нея всичко е някак спокойно. Няма вълни, а повърхността е гладка, даже калинките могат да пият вода от нея.

Понеже не открих дъно, викам си, трябва да пробвам друго. И един път, когато бяхме заедно на линия, реших да се гмурна, докато тя готвеше поздрав за някаква приятелка или приятел беше - не помня вече. Тогава разбрах защо хората ù харесват нещата. Когато готви нещо за някого, тя първо поставя образа на този човек в душата си и чак после му подготвя поздрава. Може би за това има толкова много усмихнати лица вътре в нея. Ехеееее пък тогава да видите каква красота е вътре… да не ви говоря. Никога не съм предполагал, че добрите чувства и благородните безкористни желания могат да изглеждат така красиви, когато са потопени в кристалната душа на един слънчев човек. Пък ако са и осветени от родопското слънце… ммммм… красотата направо е незабравима. И е пленителна! И е неустоима.
И много интересно, когато се вълнува за някого или иска да направи блога си така, че да се хареса на голяма част от приятелите ù… Охооо… цялата ù душа отвътре започва да грее. Е, как така да грее, ще попита някой? Ами така, също както сияния в небето е. Само дето преобладаващият цвят на светлината тогава е в люляково. И е толкова красиво от проблясъците, оттенъците и отраженията, че чак имаш чувството как вдишваш миризмата на цъфнал люляк рано сутрин по роса.
Така де, ама всичкото, което ви го разказвам тук направо не си е за вярване. И няма и как да ми повярвате. Ама аз си го знам това. Но пък си викам, защо да не ви го разкажа, я? Е, има хора, които я познават, има хора, които само са чували за нея. И който пък иска да опита, може да опита. Нека да разгледа блоговете ù или да си пише нещо с нея. Пък ако не може да се гмурка в чуждите души, да не го прави. И няма и голяма нужда от това. То красотата, която е вътре в душата ù много често излиза по написаното от нея или струи като настроение от самия блог, който тя прави.
Не знам кога ù е рожденият ден, но съм си решил един ден в годината да ù пожелавам да е жива и здрава! И все така да радва хората около себе си с това, което прави. И не знам защо така ми хрумна, може да е някакво съвпадение, но ми се иска този ден да е точно днес. Пък аз вече съм си решил, че ако от днешна дата нататък за 50–60 години не успея да стигана до дъното на душата ù… мисля си да се откажа изобщо да го търся. Знае ли човек, може пък да има по земята и такива хора с душа без дъно и без край. Само ми е интересно едно: Колко ли обич, доброта и човечност може да се побере и да има в една такава безбрежна душа като нейната? Е, за да си отговоря на този въпрос, може би ще трябва да се погмуркам още няколко десетилетия из нея. Не зная! Но който иска, може на мен да ми пожелае търпение в гмуркането, а на тази жена - здраве и дълъг живот, че дано да успея да стигна до някакъв извод, де!
И за какво сега издърдорих всичките тез фантасмагории? Ах, да бе, да! Сетих се за деня, дето си го бях намислил да поздравя Ели! Мен хич ма не бива с поздравите, ама нейсе. Та, стига съм плещил, ами ще я карам лаконично и по същество…
Ели, поздравявам те с твоя ден! Бъди жива и здрава и все така слънчева и всеотдайна към децата си, роднините си, съпруга си (Ми да, не ми се смейте де! Той не ù е от роднините) и за приятелите си (реалните от живия живот и виртуалните от нета), и за всички други хора, които обичаш и чувстваш близки по някакъв начин!

Rygit