автор: Selianin

Влязох при секретарката на генерала. Както винаги, трийсет секунди преди заповяданото ми явяване, хубавата лейтенант Василева му докладва и точно на секундата той ме прие.

- Майоре, времето дойде - посрещна ме делово ген. Петров и продължи: - Ти не се тревожи, всички ще си заминем… Ти ръководеше българския мозъчен център по разработка на най-съвършенните ракетки в света за унищожаване на нисколетящи американски вертолети направо на бойното поле. Прости се със своята Родина! Забрави своята задача! Зарежи електрониката! Захвърли научните си степени и секретни патенти! Не си спомняй, че България беше на десето място на земното кълбо по износ на оръжие и бойна екипировка! Запомни, че сега България е на сто и първото място в света по специзноса… Трудно ми е да ти заповядам , но преглътни: новият ни голям брат пое нашите трудности и ни замести на вече бившите ни оръжейни пазари… Ние изнасяхме мръсни, жестоки и античовешки оръжия, а тези на новия ни голям брат са хубави, меки и много хуманни… България получи друго направление на развитие. Отивай си на село. Концентрирай своите знания и усилия в животновъдството. Ти си много умен и аз не се съмнявам, че ще постигнеш забележителни резултати. Мини през касата и получи полагащата ти се сума от четиридесет брутни заплати. Успех!

…Прегърнахме се с генерала; излязох, целунах секртарката му, хубавата лейтенант Василева, получих си парите, сложих ги в една селска торба и след три часа тръгнах с двадесет и две годишния си Москвич към родния край. Моето родно село! От него тръгнах и там щях да умра. Колко тъжно… Колко скръб…

За един месец се аклиматизирах към селото и старата родна къща. Свикнах със съседите и с цялата обстановка. Живеех сам, защото майка ми и баща ми бяха починали преди девет години при една катастрофа с автобус.

Парите от девоенизирането малко по малко взеха да намаляват, да се топят. Вместо противовертолетните ракетки взех да сънувам неща от селското си детство. Започнах да ставам отпуснат и неорганизиран човек. За да спра този процес, реших всяка вечер на лягане да си правя оценка - разбор на свършеното и да планирам задачите за утрешния си ден. Все по-често започна да ме тревожи мисълта, че парите ми ще свършат и че, рано или късно, ще изпадна в критично положение. Трябваше да започна някъде работа или да открия свой бизнес. Но какъв ти бизнес при моята военна квалификация тук, в това забутано, родно село?

Отидох при Любен, бея на селото, с който учихме тук до осми клас. Посрещна ме любезно. В резюме ми каза и ми предложи:

- Майоре, ти беше най-добрия ученик в класа. Аз - най-слабия. Е, к'ва стана тя? Дойде време да работиш за мене, новия бей на нашето родно село… Аз запомних от казармата само един умен лаф от старшината - всичко тече, всичко се изменя. Така е. Учените ще слугувате на нас, тъпите…Туй пък ти го запомни от мене… Аз си останах само с осми клас. За разлика от тебе, днес аз вече имам не твоя раздрънкан Москвич, а модерен джип, лимузина и един пикап. Имам фурна за хляб и магазин; купих си триста декара земя, взех съседния язовир барабар с хижата и строя цех за колбаси. За мене бачкат и всеки ден ме гледат в очите сто и двадесет българи, турци и цигани… Имам пари. Фрашкан съм със стабилни приятели и адвокати, които ми помагат и ме насочват в живота и бизнеса, за което си плащам като поп… Имам и трима лични телохранители… Имам и две любовници… А ти…ти като те слушам … ти нямаш нищо… Ти си един умен български голтак!... На всичкото отгоре и жена нямаш…

След дълго и, както стана ясно, много умно излияние, Любен ми предложи ей тъй, от съжаление, да работя при него като пазач на язовира и хижата и да му измивам всеки ден трите коли. Целогодишно, без почивен ден… За тази работа щял да ми плаща на ръка по цели шейсет лева на месец, а ако е много доволен от мен - и по пет лева премия през няколко месеца… И никакви писмени молби, трудови договори, осигуровки и други подобни държавни глупости…

Естествено, обещах му да си помисля и да му се обадя допълнително. Той ми каза да не се мотая много, защото пак от старшината бил чувал, че морето хвърля каймак само веднъж…

Размислих и реших да не приема работата при Любен. Започах всеки ден да обикалям селото, бившето ТКЗС, мерата и хората. Моите съселяни ми казваха, пък и аз го виждах, че тук не е за мене, че трябва да бягам към града, че тук всичко бавно-бавно, но съвсем сигурно умира.

Една вечер моят съсед бай Кръстьо ми подхвърли идеята да си купя един пръч и с него да заплождам козите на хората. Таксата била пет лева на един сеанс; козите в селото били много, а въпросът със заплождането им бил на трагично ниво. Освен това, според бай Кръстьо, никой нямало да ме търси дали имам регистрирана фирма, счетоводство и касов апарат. Можело да мина и без патентен данък.

Приех работата присърце, отидохме с бай Кръстьо до съседното село, спазарихме един едър и млад пръч за триста лева, едва го сместихме в задната част на Москвича и го докарахме в нас. Изкъпахме го, че много миришеше и го нахранихме съгласно предписанията на бай Кръстьо. След като се почерпихме солидно, моят приятел си отиде късно през нощта и ми каза, че ще ми прати интересен клиент още утре.

Сутринта станах рано, нахраних пръча обилно и го напоих с вода. Приготвих си един ремък със синжир за връзване за врата и за водене на новия осеменител на селските кози по местодомуване. Отидох до магазина и купих една бутилка мастика за стимулант, от тази дето я рекламираха всеки ден по телевизията. И тъй зачаках за клиенти…

Взе де се мръква… Все нямаше и нямаше желаещи. Почнах да се тревожа, че няма да успея и в частния бизнес. От тревоги не бях ни закусил, ни обядвал и стомахът ми взе да се обажда. Изпих двеста и петдесет грама мастика и започнах да вечерям, макар че едва-едва започваше да се свечерява. Точно в този момент чух тънък женски глас да ми вика от портичката:

- Бати майоре!... Бати майоре!...

Излязох на улицата, ръкувах се и се запознах с младата жена. Слава богу, първи клиент, първи късмет… При това - жена, и то много хубава.

Почерпих пръча със сто грама мастика, от тая дето я рекламираха по телевизията, сложих му повода и придружен от Данчето (така се казваше първата ми клиентка) тръгнахме към тях. Моят пръч вървеше наперено, имаше направо боен вид и дух. Данчето се оплака, че нейната много млада козичка вече цяла година е ялова, защото в селото имало много кози и само един дърт пръч, който вече премалял от употреба и не вършел нищо. Между другото, не знам как, Данчето разбрала, че аз съм разведен от шест години. Някак си ни в клин, ни в ръкав, тя по пътя ми разказа, че работела в читалището, получавала сто и двадесет лева заплата, имала полувисше образование и била семейна. Семейна, но преди осем години мъжът й заминал с любовницата си за САЩ и до ден днешен не се обадил… Взела си една козичка, за да има с какво да се занимава и да подпомага издръжката си с козе мляко, сиренце и някое друго яренце, защото живеела сама и нямала помощ отникъде…Пък на всичкото отгоре била и бездетна.

Стигнахме до тях по тъмно. Дворът беше подреден образцово, градинката светеше, сушината с вързаната козичка блестеше, лампите грееха… Без да му обясняваме нищо, козелът се позавъртя край своята клиентка, подуши я от тук от там набързо, обхвана го ентусиазмът, качи се върху това беличко, кротичко и чистичко природно създанийце и без никакво притеснение започна своята работа в новото за него село… Козичката се огъваше, усукваше и нагаждаше. Процесът протичаше много правилно и много успешно… Аз от дете не бях наблюдавал таковане между животни и колкото повече продължаваше работата на пръча, толкова по - мъчно ми ставаше, че вече от шест години не бях се докосвал до жена… Огледах се и видях Данчето да разстила на пода зад мен една бала с меко и дъхаво планинско сенце…

- Бати майоре… да оставим животните насаме… Ела… ела… бати майоре - ми каза тя и ме повлече към сенцето… Тялото й трепереше… Как и за колко време сме се разсъблекли, не мога да си спомня, но добре си спомням, че Данчето пожела в началото аз да легна отдолу, защото от осем години не била виждала мъж и можело да я боли…

Данчето, поне десет - дванайсет години по-младо от мен, бавно и внимателно се нахлузи върху мене и започнаме едни добре премерени, отдавна непрактикувани и от двама ни, движения, гърчове и стонове… Хърлих едно око на другата двойка и видях, че моят пръч бичи яко, а от устата на козичката вече тече пяна… Тъкмо си помислих, че трябва да намеря начин моят пиян от мастиката пръч да даде малка почивка на козичката и в този момент Данчето ми прошепна:

- О-о-о-х, бати майоре, премаляха ми колената, дай да се сменим…

… Сменихме се… Застанах аз в активна, атакуваща,тъй да се каже позиция… Отдолу Данчето взе да пуска пяна отвсякъде… Гледам другата двойка: пръчът ми бичи, та са се пука… Козичката се гъне, но не плаче, не умира, а сякаш се въздига… При нас положението става по-друго: аз вече премалявам, но все още се държа, а Данчето само повтаря: "Ох, бати майоре! О-о-о-х бати… майоре… Още бати майоре… Още… Искам още… Още много, много искам… Давай… давай без притеснения и без … з-з-з-адръжки-и-и-иии"…

Продължаваше пръчът, продължавах и аз… Почнах да си чертая планове за бъдещето… Козичката ще близни. И Данчето (бездетна досега), и тя ще близни…
ще заживеем като хората…

В този миг усетих как два миризливи крака ме обхванаха през раменете, нещо се стовари върху мен, една влажна муцуна ме захапа за косата и един горещ, лигав, натопорчен инструмент ме опипа отзад и тъкмо да проникне в мен, аз се събудих целия потънал в пот… Едва се отървах… Моят измислен в съня ми пиян пръч щеше да ми види сметката…

… Събудих се в служебната майорска канцелария. Задрямал съм на бюрото си… Вратата сякаш се отвори… Сякаш влезе ефрейтор Никодимов и ми каза:

- Господин майор, генералът звъни лично и Ви кани на разговор… Сигурно ще е за хубаво, господин майор…

Измих си лицето, потегнах си униформата и закрачих към генерала. Той за мене беше един побелял супермозък на седемдесет и пет години, български патриот на ента-степен… Той беше главния шеф на нас - водещите конструктори на спецназа… За какво хубаво можеше да ме вика, като всеки ден ни очакваше съкращение…

Влязох и вместо секретарката, лейтенант Василева, видях новия секретар на генерала - подполковник Атлантичков. Той влезе при генерала, след пет секунди излезе и ми каза:

- Влизай! Американецът те очаква…

Влязох. Докладвах за явяването си, както е по устав. Генералът и цивилният американски младеж си размениха няколко думи и генералът ми каза на английски:

- Майоре, оставям ти служебната кола и спецгрупа от ВКР и Военна полиция. Твоят американски колега е изпратен да се запознае с теб лично… И така, до утре сутрин, господа…

Останахме двамата със Смит. Излязохме навън. Спецовете вървяха след нас. Отидохме към служебната кола. Смит се намръщи и ми прошепна да освободя и ВКР-то, и военните полицаи…

Изпълних искането му, но нашите хора взеха да негодуват… Смит им каза:

- Вие сте свободни. Аз съм личен гост на господин майора… Той, и само той, ще отговаря за мене…

Спецовете, окомуш момчета, се подчиниха, подчертавайки дълбокото си уважение към представителя на новата братска армия…

Качихме се на моя Москвич. Отидохме на хижата, на която по-рано водех моите колеги - руските конструктори на малки, преносими ракетки за сваляне на американски вертолети.

Вечерята беше същата, както по-рано (когато посрещах руските колеги).

Тръгнахме си след полунощ. Смит чак тогава ми каза в колата, пардон - в Москвича:

- Бати български майоре, аз работя по същата, Вашата тема… По договореност между нашите страни и министерства, след две седмици трябва да си при мен, в моя конструктивен отдел. Запознаха ме с твоите разработки, твоето място е при нас… Ти си отишъл много, ама много напред…

- Чакайте, не мога току-така. Трябва да докладвам на генерала… Аз съм обвързан със задължения по служебната и държавната тайни… Аз съм се клел в името на Родината и без нейно разрешение… За мене България е над всичко…

- Остави тези глупости… За каква Родина ми говориш? За каква България?... Днес Вашият генерал беше на работа за последен ден - ми каза младежът. После продължи:

- От утре мисли само по една тема: РАКЕТКИ ЗА СВАЛЯНЕ НА РУСКИ БОЙНИ ВЕРТОЛЕТИ ОТ НАТОВСКИ ПЕХОТИНЕЦ ДИРЕКТНО НА БОЙНОТО ПОЛЕ…

… Будилникът иззвъня. Събудих се и този път станах, не се огънах. Главата ми тежеше като оловна. Откакто започнаха съкращенията и военната реформа в България, всяка вечер пия лексотан, за да спя. Тези хапове ме съсипаха… Смлях се да сънувам какви ли не глупости…

Избръснах се, оправих всичко в квартирата, както трябва, и отидох в нашия уж секретен български институт. На портала ми извършиха рутинната проверка. Спецовете бдяха за Родината. Видях някаква американска дипломатическа кола до входната врата на сградата. Козичката, Данчето и моят пръч бяха сладък сън…

Влязох в работната си канцелария. Всичко беше същото. Само аз не бях същия.

Точно в десет часа и тридесет минути на вратата ми се почука. Влезе конструкторът от моя отдел - старши лейтенант Младенов, представи се по реда и докладва на английски:

- Господин майор, днес за мене е велик ден!... Не съм мигнал тази нощ, но открих нещо страхотно…

- Казвай, Младенов! Казвай какво откри! - прекъснах го аз.

- Открих слабото място на вертолетите…

- На кои вертолети?

- Как на кои?... На руските… Нали тях ще сваляме вече…

- Младенов, остани и ги сваляй ти!... Аз си заминавам, с руснаците никога няма да воювам… Разбираш ли!... Ни-ко-га…

- Прав ти път, господин майор! Аз пък оставам и ще ги свалям! На мене не ми трябва Родина! Новите братя поне имат пари и знаят да плащат за мозъчна дейност…

- От кога взе толкова много да знаеш? - попитах го аз.

- Майоре, майоре… колко закъсняваш в развитието си… От тази сутрин генералът го няма. Тук има един млад американец… наш колега. Извика ме на двучасов разговор. Пита ме какво мисля за Родината, за клетвата и за парите… Каза, че много харесал и отговорите ми, и нашата разработка, и че след две седмици трябва да съм на работа в конструкторското му бюро в Америка. Нашата документация вече била там отдавна…

- Нещо друго не ти ли каза?

- Предай на господин майора моите сърдечни поздрави и пожелания за успехи на селскостопанския фронт - това ми поръча и това ти предавам бати майоре…

Излязох и си тръгнах за квартирата. Беше ми писнало от всичко. Животът ми беше загубен безвъзвратно. Кой път да поема? Как ще живея по-нататък? Та аз вече съм на четиридесет и шест години… Ама, че безпътица… п-ф-у-у-у…