Като оръфана стара тетрадка,
казваш,
градината е сега.
Тихо било.
Ала снощният вятър,
с хиляди демони,
там е вилнял.
Градината
Диво гуляли в прекършени клони
с вино червено,
от цвят като кръв –
мъртви лежат
цветовете поломени,
в демонска оргия
с девствена плът...
После градушка следите замитала –
всичко покрила,
дано не личи –
ледена болка в очите,
пресипнало,
ръфа и брули,
узрели мечти...
Тъне в мълчание гробно, градината.
Блесне светкавица,
но и тя замълчи,
сякаш небето,
със сетни усилия,
в с стенещи облаци
нежно я скри.
Ала все още кънтят като изстрели:
снощните демони,
цветната смърт...
... твоите думи
и моите истини
мъртва любов
ще родят...