автор: riiva

Отварям очи и мракът отстъпва бавно. Виждам. Пустинята пее – чувам я, будна е.
Затварям очи - играта не може да започне без мен, и духвам на премръзналите си пръсти. Ще ме повика, не мога да я заблудя, аз също съм буден. Нощем тя спи и тогава тук е студено и тъмно, аз не спя. И не ям – нямам нужда, а и тя не може да ме храни. И все пак съм жив, в нейния свят вероятно ще живея вечно - поне докато съм й интересен и й трябвам тук. Молих я да ме пусне, в началото, после крещях и проклинах, но е лукава, казва ми, мога да изляза. Когато поискам. Ключът за навън е моето име. Спомни си!, шепне ми тя, но не можеш... Аз се опитвам, толкова се старая. Помня други неща, помня нейното име – пустиня, помня имена за нещата около мен – пясъци, нощ, студ, ден, тихо.
(някой ден ще си спомня, мога, сигурен съм)
Пустинята се киска, гласът й е сух и ронлив - безброй речни камъчета, стиснати в шепата.
(мога, пустиньо, чуваш ли)
Чува ме, но е съвършената прелъстителка, кара ме да стана и да вървя. Ставам, влача уморените си крака в подвижните й пясъци. Иска да слушам и чувам шепота й в ушите си. Иска да й се подчиня - с цялото си сърце и душа - и аз вървя, знам къде ме води. Не прикрива лъжите си, сигурна е, че ще вървя. Пясъците й бият в краката ми, но аз вървя, познавам мястото. Тук трябва да спра. Светлината е ярка и непоносима, но картината е същата – бяла стая, бяло легло, в леглото има някой, бели хора заобикалят леглото. Гневни са, сноват между онзи в леглото и странните си пищящи машини. Друг път са тихи и спокойни като на погребение. Познавам човека в леглото. Знам много неща за него. Той умира. Всеки път, той умира по-малко. Кой е човекът в леглото? Познай!, присмива ми се пустинята, никога няма да се досетиш ...
Всеки път е различно. Клеча - изтръпнал, на пръсти - и гледам. Днес съм по-близо, днес гледам по-дълго. Не се е случвало досега - картината малко се разширява, в стаята има и други. Черни хора с крещящи очи и мълчаливи уста. За какво са дошли, защо е това черно? Скачам, те не бива да позволят да умре! Приближавам, още малко, още. Не дишам. Трябва само да протегна ръка, онези в бялото ще ме видят, ще ме издърпат, само крачка остава.
(пусни ме, не ти ли стига вече)
А после светлината изчезва, пустинята блъска в главата ми. Не мога да я убия, научила ме е да вярвам, че я обичам. А тя ме мрази. Вървя ... към моето място – там се крия, когато тя спи. И плача, никой няма да ме види тук, затова плача. С нея винаги стигаме до това – показва ми стаята в бяло и чака да пие сълзите ми. Хубаво е, когато е сита, тогава тя спи, а аз свивам премръзналите си крайници и слушам. Защото знам, ако слушам много внимателно, мога да чуя. Бъбривите пясъци знаят тайната. Хубаво е, когато пустинята спи, непокорните пясъци помнят много имена. Ако слушам, ще ми разкажат.
И ще чакам, аз не ям и не спя. Трябва ми само време.